Читать «Убийство в новогодишна нощ» онлайн - страница 2

— Тя е навсякъде… по целия под. Подхлъзнах се и паднах в нея… А майка ми я нямаше.

Момчето погледна малките се ръчички, после се опита да ги изтрие в тънката си изкърпена дрешка. Съдията забеляза червени петна. Обърна се бързо и заповяда на началника:

— Доведи ми кон и ме последвай с двама от хората си!

Веднага щом излезе, съдията вдигна детето и го сложи на седлото. После пъхна крак в стремето и внимателно се разположи зад момчето. Потръпна от мисълта, че съвсем доскоро още можеше да яхва коня с един скок. Напоследък го мъчеха болки в ставите. Изведнъж се почувства уморен и стар. Четири години в Ланфан… Направи усилие да се овладее и каза бодро на хълцащото дете:

— Сега ще идем заедно да намерим майка ти. Кой е баща ти и къде живеете?

— Баща ми е уличен продавач, казва се Уан — отвърна детето, преглъщайки сълзите си. — Живеем на втората пресечка западно от храма на Конфуций, недалеч от шлюза.

— Ей сега ще стигнем до вашата къща — каза съдията и внимателно поведе коня по заснежената улица.

Двамата стражници и началникът им мълчаливо яздеха зад него. Силният вятър отвяваше снега от покривите и ледените кристалчета забиваха в лицата им хиляди иглички. След като обърса очите си, съдията отново попита:

— Как се казваш?

— Наричат ме Шаопао, господине — отвърна детето с треперещ глас.

— Шаопао! Това означава „Малко съкровище“ — каза съдията. — Какво хубаво име. А къде е баща ти?

— Не зная, господине! — съкрушено проплака момчето. — Когато се прибра у дома, много се кара на майка ми. Тя не беше сготвила нищо за ядене, каза, че не е останала дори малко юфка. Тогава… тогава той започна да вика, разкрещя се, че тя била прекарала следобеда с господин Шън, стария притежател на заложна къща. Майка ми се разплака, аз изхвърчах навън. Мислех да взема на заем едно пакетче юфка от бакалина, та татко да остане доволен и да се усмири. Но в бакалницата имаше толкова много хора, че не можах да се промъкна вътре, и се върнах. Само че татко и майка вече ги нямаше, имаше само кръв… по целия под. Подхлъзнах се и…

Момченцето отново се разплака и малкият му гръб се разтресе. Съдията го придърпа по-плътно и го загърна в кожуха си. Продължиха да яздят мълчаливо. Когато големият портал на храма на Конфуций се открои пред тях върху фона на зимното небе, съдията слезе от коня си. Свали детето и каза на началника на стражата:

— Вече сме близо. Ще оставим конете при портала. По-добре да не чуят, че идваме.

Навлязоха в тясна уличка между два реда порутени дървени къщи. Момчето посочи една открехната врата. През хартията на прозореца мигаше мъждива светлина, но вторият кат бе ярко осветен и оттам долиташе нестроен шум от песни и крясъци. Съдията спря пред вратата и попита:

— Кой живее горе?

— Шивачът Лю — отговори детето. — Тази вечер е поканил гости за празника.

— Заведи този чичко горе, Шаопао — каза съдията, сочейки началника на стражата, на когото заповяда тихо: — Остави детето при хората и смъкни тук тоя Лю да го разпитаме.

После влезе в къщата, следван от двамата стражници.