Читать «Убийствена красота» онлайн

Фридрих Незнански

Убийствена красота

Маршът на Турецки #64

Глава 1

Омраза

Нисък хилав мъж напусна един от апартаментите в солидния, сталински тип блок. Слизайки етаж надолу, той се спря и погледна през прозореца на стълбищната площадка, замислен за нещо свое.

Как ги мразеше всичките! Всичките тези сити, доволни от живота нищожества. Недоволните пък ненавиждаше още повече, защото техните дребни обиди и претенции към живота му изглеждаха като шумолене в миша дупка. Те обиждаха неговото познаване на предмета, наричан „живот“.

Него, а не тях преди десет години бяха хвърлили в пъкъла на безпощадна и безсмислена война. Него, сополанкото, научиха да убива и да се страхува от смъртта. Всеки ден, всеки час. Той беше извървял изпепелените от слънце поля, осеяни с мини като с картофи. Той се бе страхувал да направи грешно движение, което би могло да му струва живота. Всеки ден, всеки час.

Той бе седял в изровената от снаряд яма очи в очи с въоръжения афганистанец. Седяха един срещу друг, всеки насочил дулото в гърдите на другия. Боят беше стихнал, това бе ничия земя. На която, както пееше бардът, „цветята са необичайно красиви“.

В живота нямаше никакви цветя. Имаше враг, побелял афганистанец, седнал неподвижно като статуя и несвалящ от него, момчето, острия си орлов поглед. Той просто чакаше. Защото първият, който се разсееше само за секунда, веднага щеше да бъде убит. Седяха така цяло денонощие. Докато не започна атаката на нашите. А можеха да започнат не нашите, ами да стане обратното. И тогава той щеше да остане да лежи в ямата. Завинаги.

След този невероятен късмет, подарък на съдбата, когато до уволнението оставаха броени дни, прогърмя взрив, който го направи инвалид. Добре, че поне ръцете и краката му останаха цели. Но каква е ползата от тях, щом нито една жена не иска да общува с него повече от пет минути? С изключение на две. И двете на възрастта на майка му. С едната кърка водка. Другата му оправя махмурлука с чай. Защото, за съжаление, той не може да пие много и дълго. За миговете забрава плаща с влудяващо главоболие и гърчове.

И двете жени го съжаляват. Ха! Нима това му трябва на мъжа от една жена? Мразеше ги и тях, тези жени. Защото все едно не можеха да заменят майка му. Ненавиждаше и майка си, която умря, докато той воюваше. Нямаше кой да го посрещне след войната, нямаше кой да го съжали. Ненавиждаше баща си, който ги беше зарязал, когато той бе още малко момченце, и имаше такава нужда от неговата мъжка ръка, в която детската длан се чувства толкова уютно.

Нямаше приятели. Защото с него се общуваше трудно. Той не искаше да вижда как събеседникът му се извръща, съжалявайки, че го е срещнал и заговорил. По-точно казано, имаше двама приятели. Единият бе „едноръкият бандит“, който дава забрава без мъчителното главоболие. Но това е скъпоструващ приятел. През цялото време иска пари.

Имаше още един приятел — компютърът, който също навлезе в живота му след армията. Този приятел му позволяваше да се изживява като герой, истински мачо, плейбой. О, колко много са те, подредените на неговата лавица дискове със завладяващо жестоки игри. Можеше да седи по цели дни пред екрана, с едно помръдване на „мишката“ да убива и да избягва куршумите. Изобщо не би изключвал компютъра. Но и за тази радост трябва да плаща с влудяващо главоболие. Налагаше се да прави почивки.