Читать «Убийствата на реликвата» онлайн - страница 65

— Но не може някой да се е бил скрил в къщата, нали? — добави Осуалд. — Когато стражите се разхождаха, забелязах, че дъските по пода и стълбището скърцат. Господарю — готвачът тревожно погледна към Корнелий, — разбрахме, че всички в къщата са мъртви. Един от войниците на портата каза, че гърлата им били прерязани. За тази работа трябва да е била нужна една малка армия — засмя се нервно той, — а не един готвач и жена му. Ето — отвори той кожената торбичка, която носеше. — Това са примерни сметки за услугите ни. Окончателният отчет е вкъщи — той пъхна хартийките в ръката на Бенджамин. — Обещаха да ни платят.

— И ще ви платят — увери го Бенджамин и се изправи.

Благодари на готвача и съпругата му и те излязоха. Корнелий протегна краката си, скръсти ръце и се облегна на стената. С полузатворените си клепачи приличаше на заспал.

— Що за човек беше Йонатан? — попита Бенджамин.

— Беше от личната стража на императора — отговори Корнелий.

— Под твое командване ли беше?

— Не. Под командването на граф Теодосий, както се предполага, че съм и аз.

— Предполага ли се? — озадачи се Бенджамин.

— Моят статут е по-особен — усмихна Корнелий накриво. — Служа на императора в мир и във война. Аз съм негов личен пратеник. Останалите са хора на Егремонт. Защо питате?

— Има ли някаква вероятност — обадих се аз, когато разбрах накъде отиват въпросите на моя господар — Егремонт да е дал на Йонатан отделна заповед?

— Защо да го прави? — отвърна ми грубо Корнелий. — Как може Йонатан да е участвал в нещо, което да доведе до собствената му смърт и до смъртта на другарите му, а да не говорим за кражбата на реликвата? Каквото и да ви се върти в главата, мастър Бенджамин, на граф Егремонт ще му се наложи да дава доста обяснения, когато се върне в двора на императора. Не, не — поклати глава Корнелий. — Въпросът е как петнайсетима въоръжени и опасни мъже са били избити един по един без никаква следа от съпротива или борба. Никой не е вдигнал тревога. Никой не е бил видян да влиза или да излиза от къщата.

Корнелий се изправи и тръгна към прозореца. Кастор го последва и започна да ближе ръката му.

— Това място е прокълнато — едва чуто изрече Корнелий, взирайки се в господарската къща. — Трябва да помисля.

Той отвори кесията си и подхвърли на Бенджамин халка с два ключа.

— Сега вие отговаряте за имението Малвъл.

— Възможно е държавата все още да е в къщата — предположи Бенджамин.

Корнелий поклати глава.

— Съмнявам се — той взе плаща си. — Налага се да се върна в града и да обсъдя нещата с граф Теодосий. Ще се погрижите ли труповете да бъдат изнесени от имението?

Бенджамин се съгласи. Корнелий се качи в стаята си и след няколко минути го чухме да излиза.

През слепващите няколко часа настъпи суматоха. Бенджамин нареди войниците да се съберат в господарската къща. Наеха каруца, натовариха вътре труповете, в това число и останките на лейди Изабела, и ги покриха с платнище. Лагерът, който войниците си бяха устроили пред стените на имението, започна да се разтуря. Част от тях се връщаха в Тауър, а другите заминаваха за замъка „Бейнардс“. До залез-слънце всички си бяха отишли и бяхме останали само аз, Бенджамин и Кастор. Затворихме портата и, по настояване на Бенджамин, се заключихме в господарската къща на имението Малвъл. Бяхме въоръжени, а и Кастор беше с нас. Няма да забравя тази нощ, докато съм жив. Къщата беше мрачна и през деня, но когато се стъмни и вятърът заблъска по капаците на прозорците, съм сигурен, че ни наобиколиха призраци. Коридорите бяха тесни и тъмни. Въздухът беше застоял, а дъските по пода проскърцваха при всяка наша стъпка. И двамата с Бенджамин бяхме неспокойни и имахме чувството, че някой ни наблюдава. От време на време, докато отново претърсвахме къщата от мазето до тавана, се извръщах и поглеждах назад към изпълнения със сенки коридор, но той се оказваше празен. Дори Кастор загуби бойния си дух. Понякога спираше и започваше да скимти, сякаш съзираше неща, които оставаха невидими за нас. Бенджамин държеше да бъдем старателни. Носехме факли и претърсихме всяка стая и всяка камина, но нищо не открихме. Най-накрая, много след полунощ, се върнахме в кухнята. Седнахме на масата, пийнахме от останалото вино и дори си отрязахме парчета от месото и хляба. Нямаше обаче нищо нередно — никакви следи от отрова, нищичко, което да ни наведе на мисълта, че войниците са били отровени.