Читать «Убийствата на реликвата» онлайн - страница 15

Като погледна назад във времето, Агрипа се оказа пророк. Понякога ми се ще да бях отплавал за Италия и да се бях установил там, но толкова ми е бил умът на младини. На следващата сутрин станахме доста преди изгрев-слънце. Кончетата бяха натоварени с багажа на Бенджамин. Той написа няколко писма, остави ми пари и ми даде кратки наставления набързо. После потеглихме сред облак прах. Свитата на Агрипа препускаше пред нас в неравен строй, бързайки към пристанището в Харич. Няма да ви описвам сцената на раздялата, за да не ви натъжавам. Ще ви кажа само, че прегърнах Бенджамин и му казах да не се бави много. Стиснах ръката на Агрипа, изпратих копоите на добрия доктор с най-обидните жестове, които знаех, и като стрела се устремих към най-близката кръчма, за да удавя мъката си.

Няма да лицемеря — след няколко питиета си възвърнах доброто настроение. Бенджамин беше способен, млад мъж и го пазеха добре. Щеше да иде до Венеция и да се върне, а докато котката я няма… Не бях забравил обаче как ме гледаше господарят, когато ме накара да положа онази клетва. Никакъв Лондон! Никаква Миранда!

В кръчмата влезе група моряци — яки мъже, до един мошеници и самохвалковци, така че останалата част от деня прекарах във веселие и пиянство с най-добрите сред тях. Спомням си сочната като ябълка млада кръчмарска слугиня със златиста кожа и как двамата поскачахме като бълхи в леглото й в задната стаичка на кръчмата. Блажени часове! Кискахме се и се целувахме цяла нощ. На следващата сутрин се събудих нетърпелив да си намеря белята и, разбира се, веднага успях. Като се замисля, животът е странен и пълен със смъртоносни съвпадения. Ако не бях пренощувал точно в тази кръчма, ако не бях си тръгнал точно в този час… Това е то мистерията на живота! Да скочиш от трън, та на глог!

Прибрах си коня и тъкмо бях стигнал до средата на пазарния площад, когато съгледах някакъв продавач на реликви, облечен в пъстроцветни парцали, който беше разположил стоката си на стъпалата под кръста на пазара. Беше висок и изглеждаше необичайно — имаше слънчев загар, ясни сини очи, а черната му коса беше провиснала и мазна. Характерно за мошеника (според едно от правилата на стария Шалот) е, че разпознава добрите хора едва когато ги срещне, но себеподобните си надушва от половин миля разстояние. Продавачът на реликви се представи като Натаниъл Лъдгейт и очевидно беше негодник. Рекох му да задържи поводите на коня ми и се върнах в кръчмата, за да взема по една кана ейл и за двама ни. Не изпусках мошеника от поглед, а в ума ми се оформяше велика идея. Той ми се хилеше насреща. Когато се върнах с ейла, вдигна наздравица, а очите му шареха дяволито.

— Интересуваш се от реликви, а?

— Ами да — отвърнах небрежно. — Даже съм виждал държавата на Карл Велики.

Трябваше да му видите лицето. Очите му изскочиха, а ченето му увисна.

— Държавата на Карл Велики ли? — прошепна. — Има хора, които биха убили за нея. Всъщност вече са го правили — почеса се той по черната, остра брада. — Но пък носи лош късмет.