Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 125

Сега Кейтсби изглеждаше объркан. Наведох се към него.

— Никой не ти беше казал — обясних му с подигравателен шепот, — че Ървайн е бил убит вътре в манастира. Единственият, който можеше да го знае със сигурност, беше самият убиец!

— Толкова много смърт — прошепна Бенджамин. — Какви ужасни убийства. Имаше и други, нали, сър Робърт? Като човека, когото срещнахме в Нотингам, пограничния войник Осуалд. Кого изпрати след нас там? Мелфорд или един от тези наемни убийци? — Бенджамин кимна към шотландците. Кейтсби прехапа устни, лицето му беше пребледняло от гняв.

(По време на пътешествията си съм разговарял с няколко учени лекари — голяма рядкост! Те бяха мъдри мъже, изучавали Авицена, Хипократ и Гален. Обсъждахме ума на истинския убиец и всички те се съгласиха, че някои хора страдат от нещо като фатална болест, отровна течност в ума, която ги кара да убиват. Те намират радост в убийството и се наслаждават на смъртната агония на жертвата си. Планират престъпленията си с голямо лукавство, а когато ги разкрият не проявяват разкаяние, а само изпадат в ужасяваща ярост. В обществото те се държат нормално, изглеждат обикновени, добре образовани хора, но в действителност са въплъщение на дявола. Кейтсби беше един от тях.)

Той сякаш беше забравил защо е тук и приемаше разговора ни като състезание на умове, което беше на път да изгуби.

— Забравяш едно нещо — отсече той, — Бялата роза, заговорът на Les Blanc Sangliers.

— Глупости! — отвърна Бенджамин. — Когато Рутвен и Селкърк умряха, за теб или Мелфорд е било лесно да оставите белите рози в стаите им. Кой би го забелязал в цялата суматоха? Може дори да сте ги оставили там преди смъртта на жертвите — Бенджамин погледна убиеца право в очите. — О, предполагам, че има тайни общности на йоркисти — продължи той, — мъже и жени, които скърбят за отминалата слава, но ти използва каузата им, за да прикриеш собствените си зли намерения. Спомняш ли си пътуването ни до Лестър?

Кейтсби го изгледа яростно.

— Е, мастър Кейтсби — присмехулно каза Бенджамин, — трябва да научиш историята. — Той се обърна към мен. — Нали така, Роджър?

Взрях се в лицето на господаря си и почувствах първия пристъп на отчаяние. Въпреки смелия му тон, видях страха в очите му и едрите капки пот, които се търкаляха по мраморнобялото му лице. Разбрах погледа му. Той ме молеше да печеля време, макар един Бог да знаеше какви бяха основанията му.

— Да, да, сър Робърт — обадих се. — Ако беше чел „Хрониките“ на Фабиан, щеше да знаеш, че след битката при Босуърт тялото на Ричард III било хвърлено в поилото за коне пред „Синият глиган“ в Лестър, за да го видят всички и да му се присмиват. По-късно било погребано в параклиса на Богородица в църквата на францисканците. Един истински йоркист, който и да е член на Les Blancs Sangliers, би се отнасял към тези две места като към светилища, но всички от свитата на кралицата позволиха на конете си да пият от това корито. Нещо повече, по време на краткия ни престой в Лестър нито един от тях не посети гробницата на Ричард във францисканската църква. Затова — заключих аз — започнахме да подозираме, че убийствата на Бялата роза са заблуда, предназначена да прикрие по-сложен и зъл замисъл.