Читать «Убий императора» онлайн - страница 17

Климент се чувстваше едновременно радостен за Корсис и някак предаден от това, че младежът вече няма време за него. Опитваше се да пропъди подобни мисли и настроения, знаейки колко недостойни са те, но нямаше как да избяга от истината. Дълбоко в себе си писарят завиждаше на помощника си за това, че обича и е обичан. Самият Климент също имаше любима, но жената, която заемаше сърцето му, бе далеч – чак в Константинопол. Ирина беше дъщеря на византийския пратеник в Плиска Атанасий, също станал жертва на полуделия Шун.

Двамата с писаря бяха имали съвсем малко време да споделят чувствата си, преди византийката да се върне в родината си след убийството на баща ѝ. Климент беше получил няколко писма от нея, в които тя го уверяваше в любовта си, но времето и разстоянието не работеха в негова полза. Ирина пишеше, че след смъртта на баща ѝ император Михаил я е накарал да влезе в манастир заради грешките му, но тя все още се надява на милостта му. Това, от една страна, притесняваше писаря – как щеше да се събере с любимата си? Но от друга, в развратния Константинопол манастирът беше единственото място, в което се чувстваше сигурен за Ирина.

Писарят поклати глава и отпрати далеч тези мисли. Бяха стигнали до двореца.

Завариха Борис в малката стая зад тронната зала. Владетелят беше облечен с елек от фина заешка кожа със златни копчета, наметнат над бяла риза, запасана в тъмен панталон, пристегнат с красив пояс, обсипан с бели перли. Със строго изражение на лицето, князът седеше на дълга, тапицирана с кожа пейка с облегалка. На масата пред него вдигаше пара току-що изпечено агне, нарязано на порции, гарафа, пълна с тъмно, червено вино, и блюда със зеленчуци, хляб и подправки. Дебели свещи, поставени в извити сребърни свещници, осветяваха помещението, смесвайки мириса на печено с дъх на восък и мед. Трепкащите им пламъци караха преследваните елени и ловци от гоблените на стената да оживяват, а тъмнината зад прозорците да изглежда още по-плътна.

Компания на Борис правеха комитът Еспор – един от бързо издигналите се фаворити на княза, и архимандрит Стефан – главният свещеник на базиликата, който не подозираше, че църквата му е била ограбена, докато сладко си похапва.

Всъщност никой не ядеше. Чинията на княза стоеше недокосната, но за сметка на това в ръката му имаше пълна до ръба чаша с вино. Писмото, споменато от Руф, лежеше на масата, а ръбовете му вече се бяха подгънали от многократното четене. В стаята бе надвиснала злокобна тишина.

Владетелят направи едва забележим знак с глава и готът напусна стаята.

– Настанявай се, Клименте! Ти също, Корсис – гласът на Борис беше мрачен. – Налейте си вино и си сипете от месото. Готвачът каза, че е много добро, макар сега да не мога да сложа в устата си никаква храна... Вечерта се очертава дълга и не особено приятна.