Читать «Убиец в дъжда» онлайн - страница 15

Сграбчи ръката ми отново, разтърси я и бавно напусна кантората. Чух как се отдалечава по коридора с тежки, провлечени стъпки. Обърнах две чаши една след друга и попих потта от лицето си.

8

Бавно се изкачвах с крайслера по „Ла Върн терас“ към къщата на Стайнър.

На дневна светлина успях да разгледам стръмния скат на склона и дървената стълба, по която избяга убиецът. Уличката отдолу беше съвсем тясна. Към нея гледаха фасадите на две къщи, сравнително отдалечени от дома на Стайнър. Но при шума от силния дъжд едва ли някой от живеещите в тях е обърнал внимание на изстрелите.

Под следобедното слънце у Стайнър всичко изглеждаше мирно и тихо. Небоядисаният дървен покрив беше все още мокър от дъжда. По дърветата, от другата страна на улицата, се бяха разпукнали нови листенца. Наоколо нямаше нито една кола.

Нещо шавна зад подкастрения жив плет, който скриваше входната врата на Стайнър.

От процепа в плета се измъкна Кармен Дравец, облечена в палто на бели и зелени карета, без шапка. Внезапно се спря и ме погледна с безумни очи, все едно не бе чула колата. После бързо се върна обратно. Продължих нагоре и паркирах пред празната къща.

Излязох от колата и се върнах назад. Така, посред бял ден, разходката на открито ми изглеждаше твърде рискована.

Минах през процепа в живия плет. Момичето стоеше изпънато и занемяло до открехнатата врата на къщата. Едната й ръка бавно се вдигна към устата и зъбите й захапаха странния палец, който стърчеше като допълнителен пръст. Под уплашените и очи имаше дълбоки тъмновиолетови кръгове.

Бутнах я в къщата, без да продумам, и затворих вратата. Стояхме и се гледахме. Тя бавно отпусна ръка и опита да се усмихне. После цялата изразителност изчезна от пребледнялото й лице и то придоби интелигентния вид на празна кутия за обувки.

Придадох нежност на гласа си и казах:

— Не се плаши. Аз съм приятел. Седни на онзи стол до бюрото. Приятел съм на баща ти. Не се паникьосвай.

Тя отиде и седна на жълтата възглавничка върху черния стол пред бюрото на Стайнър. На дневна светлина стаята изглеждаше занемарена и овехтяла. Все още вонеше на етер. Кармен облиза ъгълчетата на устата си с побелелия връх на езика си. Тъмните й очи гледаха по-скоро глупаво и зашеметено, отколкото уплашено. Помачках една цигара между пръстите си и избутах част от книгите, за да седна на ръба на бюрото, бавно дръпнах няколко пъти от цигарата, а после попитах момичето:

— Какво правиш тук?

То взе да подръпва палтото си и не отговори. Опитах пак.

— Какво помниш от снощи?

Този път отговори.

— Какво да помня? Снощи бях болна… вкъщи.

Говореше гърлено, колебливо, гласът й едва стигаше до ушите ми.

— Преди това — рекох. — Преди да те заведа вкъщи. Тук.

Шията й бавно поруменя и очите й се разшириха.

— Вие… вие ли бяхте? — изхриптя и отново задъвка смешния си палец.

— Да, аз бях. Какво си спомняш от всичко, което стана?

— Полицай ли сте? — попита Кармен.

— Не. Казах ти, приятел съм на баща ти.

— Не сте ли полицай?

— Не.

Най-после загря. Изпусна дълга въздишка.