Читать «Убиец в дъжда» онлайн - страница 11

— Като нищо го е убил Дравец. Само че са играли на „прескочи кобила“ и той е паднал отгоре му.

— Добре, приятел. Някой ден ще ми паднеш на мушката.

— Слушай, Виолетке — казах сериозно. — Ако момчето е било убито — нещо, в което изобщо не си сигурен — цялата работа не е в стила на Дравец. Като побеснее, наистина е способен да убие човек, но ще го остави където си е, няма да взема всичките предпазни мерки.

Сновяхме напред-назад по пътя, докато Макгий обмисляше думите ми.

— И това ми било приятел — оплака се той. — Бях си изградил страхотна теория, а погледни какво направи с нея. По-добре хич да не те бях довеждал. Върви по дяволите. Но независимо от всичко ще отида при Дравец.

— Естествено. Длъжен си да го направиш. Но Дравец не е убил момчето. Много е мекушав, за да тръгне да заличава следите си по този начин.

Вече бе обяд, когато се прибрахме в града. Предната вечер не бях слагал в уста нищо освен уиски, а тази сутрин закусих съвсем леко. Слязох на „Булеварда на залеза“ и оставих Макгий сам да върви при Дравец.

Интересно ми бе да разбера какво се е случило с Карл Оуен, но хич не ми беше интересна мисълта, че Дравец може да го е убил.

Обядвах в закусвалня и хвърлих бегъл поглед на един от следобедните вестници. Не очаквах да видя нищо за Стайнър и нищо не видях.

Следобед се разходих шест пресечки надолу по „Булеварда“, за да огледам магазина на Стайнър.

6

На долния етаж се помещаваха два магазина — на Стайнър и „Бижута на кредит“. Бижутерът стоеше на входа — едър, побелял, черноок евреин с около деветкаратов диамант на ръката. Минах покрай него, за да вляза у Стайнър, и лека многозначителна усмивка изкриви устните му.

Дебел син килим покриваше помещението от стена до стена. До сините кожени кресла стояха пепелници. Върху ниски масички имаше книги с орнаменти върху кожените подвързии. Дървена преграда с врата отделяше задната част на помещението. В ъгъла до преградата зад бюрце с настолна лампа седеше жена.

Тя се изправи и тръгна към мен, като поклащаше слаби бедра в плътно прилепнала рокля от черна материя, която не отразяваше светлината. Беше пепеляворуса, със зеленикави очи под гъсто намазани мигли. На ушите си имаше големи кръгли черни клипсове, зад тях меко се спускаше косата. Маникюрът й беше сребрист.

Отправи ми усмивка, която според нея беше приветлива, а според мен напрегната гримаса.

— Търсите ли нещо?

Дръпнах шапката си ниско над очите и се направих на силно смутен. После попитах:

— Стайнър тук ли е?

— Днес няма да дойде. Бих могла да ви покажа…

— Аз продавам — отвърнах. — Нещо, което той отдавна търси.

Посребрените нокти докоснаха косата зад едното ухо.

— О, продавате… Елате тогава утре.

— Да не е болен? Бих могъл да отида у тях — предложих с надежда. — Знам, че ще иска да види това, което му нося.

Тя определено се подразни. Наложи се известно време да успокоява дишането си. Когато проговори обаче, гласът й бе доста спокоен.

— Няма… няма никакъв смисъл да ходите. Днес не е в града.

Кимнах, придадох необходимото разочаровано изражение на лицето си, докоснах шапка и тъкмо се канех да се обърна, когато пъпчивият младеж от предната вечер надникна през вратата в преградата. Зърна ме и мигом скри главата си, но не преди да съм видял няколкото набързо опаковани кашона с книги на пода в задната стаичка.