Читать «Тържеството на победителя (Разказ на един колежки регистратор в оставка)» онлайн - страница 2

И Алексей Иванич посочи мъничко, прегърбено старче, което седеше до баща ми. Старчето мигаше с уморените си очички и с отвращение пушеше пура. Обикновено то никога не пуши, но когато началството му предлага пура, смята, че е неприлично да откаже. Като видя насочения към него пръст, то страшно се смути и почна да се върти на стола си.

— Много изтърпях аз благодарение на тоя тук, смирения! — продължи Козулин. — Най-напред, в началото, при него ме поставиха. Доведоха ме при него смиреничък, сивичък, нищожничък и ме сложиха да работя на неговата маса. И започна той да ме яде. Всяка дума — остър нож, всеки поглед — куршум в гърдите. Сега се държи като червейче, като просяк, но по-рано какво беше! Нептун! Небеса разверзеся! Дълго ме терза той. Аз и му пишех, и пирожки ходех да му купувам, и перата му подострях, и старата му тъща водех по театрите. Вършех всичко, което му беше угодно. Научих се да смъркам емфие! Нда... И всичко все за него... Не може, казвах си, трябва да има винаги при мене табакера, в случай че поиска. Курицин, помниш ли? Дохожда веднъж при него моята покойна майка и го моли, старицата, да пусне синчето й, мене сиреч, за два дни при леля си за едно наследство. Че като се нахвърли върху нея, като опули ония очи, като кресна: „Че твоят син е ленивец, че твоят син е дармоед, какво гледаш, глупачке!... Под съд ще иде“ — дума. Отиде си старицата в къщи и легна, разболя се от уплаха, едва не умря тогава. ..

Алексей Иванич изтри очите си с кърпичка и изпи наведнъж цяла чаша вино.

— Канеше се да ме жени за дъщеря си, но аз в това време... за щастие се разболях от треска, половин година лежах в болницата. Ето какво беше по-рано. Ето как живеехме! А сега? Пфу! А сега аз... аз съм над него... Той води тъща ми по театри, той ми подава табакерата и ето сега пуши пура. Хе-хе-хе!... Аз му посипвам живота с пиперец... пиперец! Курицин!

— Какво ще заповядате? — попита Курицин и се изправи мирно.

— Представи трагедията!

— Слушам!

Курицин се изправи, намръщи се, вдигна ръка нагоре, сбърчи лице и пропя с пресипнал, разтреперен глас:

— Умри, вероломнице! За кррръв съм жаден!

Ние попадахме от смях.

— Курицин, изяж ето това парче хляб с пиперец! Ситият Курицин взе голямо парче ръжен хляб, посипа го с пипер и го изяде при общ смях.

— Всякакви промени стават — продължи Козулин. — Седни, Курицин! Когато станем, ще изпееш нещо... Тогава ти, а сега аз... Да... А старицата си умря... Да...

Козулин стана и политна...

— А пък аз — ни гък, защото бях мъничък, сивичък ... Варвари... Затова пък сега аз... Хе- хе-хе ... Я ти там! Ти, без мустаците, на тебе говорят!

И Козулин посочи към баща ми.

— Тичай около масата и пей като петел!

Баща ми се усмихна, изчерви се от удоволствие и заситни около масата. Аз след него.

— Ку- ку-ригу! — запяхме и двамата и затичахме по-бързо.

Аз тичах и си мислех:

„Ще стана помощник-книговодител!“