Читать «Тържеството на победителя (Разказ на един колежки регистратор в оставка)» онлайн

На сирни петък всички отидохме на блини у Алексей Иванич Козулин. Вие не познавате Козулин; за вас може би той е нищожество, нула, но за хора като нас, които не хвърчат високо в облаците, той е велик, всемогъщ и високомъдър. Отидоха у него всички, които бяха, така да се каже, негово подножие. Отидох и аз с баща ми.

Блините бяха толкова великолепни, че не мога го изрази, уважаеми господине: мекички, рохкавички, зачервенички. Вземеш един, дявол да го вземе, потопиш го в горещо масло, изядеш го, а друг сам ти се тика в устата. Като детайли, орнаменти и коментарии имаше: сметана, пресен хайвер, сьомга, настърган кашкавал. Вина и водки — цяло море. След блините ядохме чорба от есетра, а след чорбата — яребици със сос. Така се натъпкахме, че баща ми скришом си разкопча копчето на корема и за да не забележат неговия либерализъм, покри се с кърпата. Алексей Иванич, като наш началник, комуто е позволено всичко, си разкопча жилетката и ризата. След обяда, без да ставаме от трапезата, с позволение на началството запушихме пури и започнахме разговори. Ние слушахме, а негово превъзходителство Алексей Иванич говореше. Сюжетчетата бяха повече хумористични, като за през Сирница ... Началникът разказваше и явно искаше да мине за остроумен. Не зная каза ли той нещо смешно, помня само, че баща ми ме ръгаше всяка минута в ребрата и ми казваше:

— Смей се!

Аз си отварях широко устата и се смеех. Веднъж дори пищях в смеха си така, че обърнах внимание на всички.

— Тъй, тъй! — зашепна баща ми. — Браво! Той те гледа и се смее... Това е добре; може наистина да те назначи помощник-книговодител!

— Да-а — каза между другото Козулин, нашият началник, като пухтеше и дишаше тежко, — Сега блини ядем, най-пресен хайвер употребяваме, жена белотела галим, А дъщерите ми са такива хубавици, че не само вашата смирена компания, но дори князе и графове се заглеждат в тях и въздишат. А квартирата ни? Хе-хе-хе!... Ето, това е то! Не роптайте, не се оплаквайте и вие, докато не доживеете до края... Всичко става, всякакви промени стават... Ти си сега, да речем, нищожество, нула, прашинка, стафидка... но кой може да знае. Може да дойде време... и такова... да пипнеш съдбата човешка за перчема! Всичко се случва!

Алексей Иванич помълча, поклати глава и продължи:

— А по-рано, по-рано какво беше! А? Боже мой! На паметта си да не повярва човек. Без обуща, със скъсани панталонки, със страх и трепет... Понякога за една рубла две седмици работиш. Па няма и да ти я дадат тая рубла, не! А ще я смачкат и ще ти я хвърлят в лицето: плюскай! И всеки може да те стъпче, да те убоде, да те фрасне по главата... Всеки може да те срами... Отиваш на доклад, виждаш, че до вратата седи кученце. Приближаваш се до това кученце и му вземаш лапичката, здрависваш се. Сиреч, извинете, че минах покрай вас. Добро ви утро! А кученцето срещу тебе: ррр! ... Вратарят те блъсне с лакътя си, а ти: „Извинете, Иван Потапич, нямам дребни!“ Но най-много съм се напатил и най-много гаври съм понесъл ей от тоя чироз опушен, ей от тоя... крокодил! От тоя там, смирения, от Курицин!