Читать «Търговска къща (Част I)» онлайн - страница 45
Джеймс Клавел
Дънрос вдигна един от телефоните и набра.
— Уеиий? — чу той грубия глас на
— Чен
— О, здравей, Йан. Джон обаждал ли ти се е? Извинявай, че те безпокоя.
— Не ме безпокоиш. Не, още не. Но щом се обади, ще му кажа да ти позвъни. Може да е отишъл рано на пистата, за да гледа изпитанията на Голдън лейди. Търси ли го в „Търф клъб“?
— Да, но ми казаха, че не си спомнят да е закусвал там, а изпитанията са между пет и шест. Проклет да е! Той е такъв егоист. Ааах, тези мъже!
— Вероятно е излязъл с корабчето си в морето. Тук няма никаква работа, а денят е прекрасен за плаване. Знаеш го какъв е — провери ли на кея?
— Не мога да проверя, без да отида, Йан, там няма телефон. Имам час при фризьора, който не мога да отложа — целият Хонконг ще присъства довечера на твоето тържество — просто не мога сега да се втурна към Абърдийн.
— Изпрати някой от шофьорите си — каза сухо Дънрос.
— Днес е почивният ден на Танг, а У-чат ми трябва — това може да му отнеме цял час, а от два до четири ще играя ма-джонг.
— Ще кажа на Джон да ти се обади. Някъде около обед.
— Ще се прибера най-рано в пет. Щом ми падне, ще си получи заслуженото за това, че не му пука. Благодаря и извинявай за безпокойството. Чао.
— Чао — Дънрос затвори телефона и въздъхна. — Чувствам се като някаква скапана бавачка.
— Поговорете с бащата на Джон, тай-пан — каза Клаудия Чен.
— Говорил съм. Веднъж. И ми стига. Вината не е само на Джон. Тази жена е способна да подлуди всекиго. — Той се усмихна. — Но и аз мисля, че страхотно се е напушила — този път Джон ще трябва да се изръси за един пръстен със смарагд или поне за едно палто от норка.
Телефонът отново иззвъня. Клаудия го вдигна:
— Ало, кабинетът на тай-пана! Да? О! — Радостта изчезна от лицето й, тя се стегна. — Един момент, ако обичате. — Тя натисна бутона. — Хиро Тода от Йокохама иска да говори лично с вас.
Дънрос знаеше отношението й към него, знаеше омразата й към японците и неодобрението й, че „Ноубъл хаус“ поддържа връзки с тях. Той също никога нямаше да може да прости на японците онова, което бяха сторили на Азия по време на войната и на онези, които бяха покорили. Мъже, жени и деца. Лагерите и безсмислените убийства. Нямаше нищо против войниците. Против нито един от тях. Войната си е война.
Неговата война беше против германците. Но Клаудия бе преживяла войната тук, в Хонконг. По време на японската окупация тя не бе лежала в затвора „Стенли“ заедно с всички цивилни европейци, защото бе евроазиатка. Заедно със сестра си и брат си се опитала да помогне на военнопленниците, внасяйки скришом в лагера храна, лекарства и пари. Японската военна полиция, Кампейтай, я заловила. Оттогава не можеше да има деца.
— Да кажа ли, че ви няма? — попита тя.
— Не. — Преди две години Дънрос бе вложил огромен капитал в „Тода шипинг индъстрис ъф Йокохама“ за строежа на два гигантски товарни кораба. Те трябваше да попълнят флота на „Струан“, голяма част от който бе унищожен по време на войната. Бе избрал тази японска корабостроителница, защото тя предлагаше най-доброто качество при най-изгодни условия, даваше гаранция за доставката и всичко останало, което британските корабостроителници не можеха да предложат. Освен това знаеше, че е време всичко да бъде забравено. — Ало, Хиро — той имаше добро отношение специално към този човек. — Радвам се да те чуя. Как е в Япония?