Читать «Тъмното обединение (Книга четвърта)» онлайн - страница 76

Обгърна я непоносима яркост. После премина в мрака.

В погребалния дом беше студено. Бони се огледа смутено наоколо, като се зачуди как е попаднала тук и се опита да подреди мислите си. Беше съвсем сама и поради някаква причина това я безпокоеше. Не трябваше ли да присъства още някой? Отново се огледа, за да види дали няма да се появи.

В съседната стая видя светлина. Бони пристъпи натам и сърцето й се разтуптя. Беше залата за поклонения и бе пълна с високи свещници, в които мъждукаха и трепкаха бели свещи. В средата на кръга от свещници беше положен бял ковчег с вдигнат капак.

Стъпка по стъпка, сякаш невидима сила я теглеше натам, Бони се приближаваше към ковчега. Не искаше да погледне вътре. Но беше длъжна да го стори. Защото в ковчега имаше нещо, което я очакваше.

Цялото помещение се обля с меката бяла светлина от свещите. Сякаш всичко плаваше като остров сред море от лъчи. Но тя не искаше да погледне…

Пристъпяйки едва–едва като на забавен каданс, тя стигна до ковчега и се взря в белия сатен, с който беше застлан отвътре. Ковчегът беше празен.

Бони затвори капака и се облегна на него с въздишка.

Тогава с периферното си зрение долови някакво леко движение и се завъртя.

Беше Елена.

— О, Господи, така ме изплаши — каза Бони.

— Мисля, че ти казах повече да не идваш тук.

Този път косата й беше свободно пусната, разстлана върху раменете й и спускаща се по гърба като бледозлатист пламък. Носеше тънка бяла рокля, която меко проблясваше на светлината на свещите. Самата тя приличаше на свещ, сияеща, пръскаща светлина. Пристъпваше с боси крака.

— Дойдох тук, за да… — Бони не можа да продължи, защото някаква мисъл, макар и смътна, не й даваше покой. Това беше нейният сън, нейният транс. Трябваше да може да си го припомни. — Дойдох тук, за да можеш да видиш Стефан — спомни си тя.

Очите на Елена се разшириха, устните й се раздалечиха. Бони познаваше това нейно изражение на желание, на почти неустоим копнеж. Същото бе видяла изписано и по лицето на Стефан преди по-малко от четвърт час.

— О — прошепна Елена, като преглътна, все още със замрежени очи. — Ох, Бони… но аз не мога.

— Защо не можеш?

Сега в очите на Елена заблестяха сълзи. Устните й се разтрепериха.

— Какво ще стане, ако всичко започне да се променя? Какво ще стане, ако той се появи и… — Тя притисна ръка към устата си и Бони неволно си спомни предишния си сън, когато зъбите й се ронеха като дъжд. Бони видя и ужаса в очите й, който беше напълно разбираем.

— Нима не разбираш? Няма да мога да издържа, ако се случи нещо подобно — зашепна Елена. — Ако той ме види в това състояние… Не мога да контролирам нещата тук, аз не съм достатъчно силна. Бони, моля те, не го води тук. Кажи му колко дълбоко съжалявам. Кажи му още… — Тя затвори очи, но сълзите й продължиха да се стичат.

— Добре. — Бони едва се сдържаше и тя да не се разплаче, но Елена имаше право. Концентрира се, за да стигне до съзнанието на Стефан, да му обясни какво й бе споделила Елена, за да му помогне да понесе разочарованието. Но в мига, в който се свърза с него, разбра, че е сгрешила.