Читать «Тъмното обединение (Книга четвърта)» онлайн - страница 113

— Не е честно — прошепна тя. После изкрещя към небето, без да я е грижа към кого точно се обръща. — Не е честно!

Стефан дишаше все по-учестено. Сега и той вдигна лице, но не с гняв, а с непоносима болка. Очите му затърсиха из облаците последните следи от златистото сияние или поне някакъв проблясък на светлина. Ала не успя. Бони видя как го разтърси мощен спазъм, силен като агонията на Клаус, когато го прониза копието. И викът, който изригна от него, беше най-потресаващият вик, който Бони бе чувала през живота си:

— Елена!

16

Бони така и не си спомняше какво точно се случи през следващите няколко секунди. Чу вика на Стефан, който сякаш разтърси земята под нея. Видя как Деймън тръгна към него. И тогава видя светкавицата.

Светкавица като тази на Клаус, само че не беше в синьо и бяло. Беше в златисто.

И толкова ярка, че Бони имаше чувството, че слънцето експлодира пред очите й. Всичко, което успя да различи в следващите няколко секунди, бяха само вихрено променящи се цветове. А после съзря нещо в средата на поляната, край комина. Нещо бяло, приличащо на призрак, само че изглеждаше като създание от плът и кръв. Нещо малко и с качулка, така че можеше да е какво ли не, обаче нейните очи й подсказаха какво е.

Защото създанието приличаше на слабо голо момиче, треперещо на поляната в гората. Момиче със златиста коса.

Приличаше на Елена.

Но не на сияйната, излъчваща светлина Елена от света на духовете, нито на бледото, нечовешки красиво момиче, каквото беше Елена като вампир. Това беше онази Елена, чиято млечнобяла кожа сега беше цялата настръхнала и обсипана с розови петна. Елена, която изглеждаше объркана, когато бавно надигна глава и се озърна, сякаш всичко наоколо по поляната, което й беше добре познато, сега изведнъж се оказа напълно непознато за нея.

Сигурно всичко беше само илюзия. Или това, или й бяха предоставили няколко минути за сбогуване. Бони продължи да си го повтаря, но не можа да убеди себе си да повярва в това.

— Бони? — обади се несигурен глас. Глас, който въобще не звучеше като звън от камбани, а по-скоро като глас на изплашено младо момиче.

Коленете на Бони се подкосиха. В нея се надигна някакво необуздано чувство. Опитваше се да го прогони, без да смее дори да провери какво е. Засега само гледаше Елена.

Елена докосна тревата пред себе си. Отначало съвсем колебливо, а после все по-уверено и по-трескаво. Сграбчи с пръсти някакво листо, но нещо не й хареса, защото отново го пусна на земята. И отново го взе. След това загреба цяла шепа от мокрите листа, задържа ги до гърдите си, за да ги помирише. Но като вдигна очи към Бони, така се стресна, че листата неусетно се изплъзнаха от ръцете й и се разпиляха наоколо.

За миг двете момичета само се гледаха, разделени от няколко метра. После Бони протегна треперещата си ръка. Не можеше да диша от вълнение. Странното чувство в нея все повече се усилваше.

Отсреща Елена подаде своята ръка. Протегна я към ръката на Бони. Пръстите им се докоснаха.

Истински пръсти. В истинския свят. Където сега и двете се намираха.