Читать «Тъмното обединение (Книга четвърта)» онлайн - страница 107

— Махни се от пътя ми.

— Не.

И това бе началото на края. Ей така, съвсем просто, само с една дума и ще трябва да умре в лятната нощ. Лятна нощ, когато луната и звездите греят, а огньовете догарят като пламъците, използвани от друидите за призоваване на мъртъвците.

— Бони, върви си — болезнено въздъхна Стефан. — Махни се оттук, докато още можеш да се спасиш.

— Не — повтори Бони. Съжалявам. Елена, помисли си тя. Не мога да го спася. Това е всичко, което можах да направя.

— Махай се от пътя ми — процеди Клаус през зъби.

— Не. — Можеше да го забави и да даде възможност на Стефан да умре така, вместо със зъбите на Клаус в гърлото си. Може би нямаше да има много голяма разлика, но това беше единственото, което бе способна да предложи.

— Бони — отново прошепна Стефан.

— Не знаеш ли кой съм аз, момиче? Аз съм се срещал с дявола. Ако се отместиш, обещавам да те убия бързо.

Гласът на Бони бе заседнал в гърлото й. Затова сега само поклати глава.

Клаус отметна своята назад и се разсмя. Явно ще трябва да пролее още малко кръв.

— Добре. Нека бъде по твоему. И двамата ще умрете заедно.

Лятна нощ, помисли си Бони. Навечерието на лятното слънцестоене. Когато линията между световете е най-тънка.

— Кажи лека нощ, любима.

Няма време за транс, за нищо няма време. За нищо, освен за един отчаян призив.

— Елена! — изкрещя Бони. — Елена! Елена!

Клаус се отдръпна.

За миг й се стори, че самото произнасяне на името го стресна. Или все едно очакваше нещо да отговори на вика на Бони. Той остана неподвижен, зорко наострил слух.

Бони възстанови силите си, вложи всичко от себе си в тях, запращайки нуждата си и призива си в пространството.

И почувства… нищо не почувства.

Нищо не смущаваше лятната нощ, освен пукотът на догарящите дървета. Сигурно онова там беше димът от огъня. Но не приличаше на обикновен дим. Вихреше се, извисяваше се във въздуха като тънка спирала или дяволски прах. И постепенно се събираше в някаква форма, смътно напомняща очертанията на човешка фигура.

После, малко по-настрани, се очерта още една. Сетне Бони видя и трета. Същата картина се повтаряше навсякъде наоколо.

Мъглата струеше от самата земя между дърветата. Цели кълба, отделни и раздалечени. Бони, която съзерцаваше нямо неразбираемата за нея гледка, забеляза, че по всички пътеки се виждаха пламъци на фона на дъбовете и тухлите от комина на срутената ферма. Клаус бе спрял да се хили, престана и да се движи, също загледан наоколо.

Бони се извърна към Стефан, неспособна дори да формулира въпроса, който искаше да му зададе.

— Неспокойните духове — дрезгаво зашепна той с напрегнат блясък в зелените си очи. — Лятното слънцестоене.

И тогава Бони разбра.

Те идваха. От другия бряг на реката, където се простираше старото гробище. От горите, където в безброй набързо изкопани плитки гробове бяха погребали телата, преди да започнат да гният. Неспокойните духове на войниците, които се бяха сражавали и загинали тук през Гражданската война. Свръхестествените обитатели на тези земи бяха откликнали на призива й за помощ.