Читать «Тъмното обединение (Книга четвърта)» онлайн - страница 104

В гората надвисна мъртвешка тишина.

Бони се отърси бавно от сковалата я парализа и направи няколко стъпки, а после се затича към мястото, където лежеше Стефан. Той не отвори очи при приближаването й. Изглежда бе изпаднал в безсъзнание. Тя коленичи до него. Обзе я някакво ужасяващо спокойствие като човек, който плува в ледена вода и най-сетне усеща първите неизбежни признаци на фатално измръзване. Ако не й се бяха струпали толкова много драматични преживявания едно след друго, може би щеше да се разкрещи или да изпадне в истерия. Но това бе последната стъпка, последната малка крачка към нереалността, в света, където това не биваше да се случва, но се случваше.

Защото Стефан бе зле. Много зле. Толкова зле, че повече нямаше накъде.

Никога досега не беше виждала толкова наранено тяло. Дори и на господин Танър, който беше умрял от раните си. И сестра й Мери не би могла да се справи с такива телесни поражения. Дори и да отведат Стефан на носилка до някоя операционна зала — и това нямаше да го спаси.

Обзета от нереално спокойствие, тя се озърна и видя проблясване на криле на лунната светлина. Деймън се озова до нея.

— Ако му се даде кръв, ще му помогне ли? — попита Бони спокойно и разумно.

Но той сякаш не я чу. Очите му бяха съвсем черни, целите само зеници. Ала сега те не излъчваха насилие, онова усещане за едва сдържана енергия бе изчезнало. Той коленичи и докосна чернокосата глава, отпусната на земята.

— Стефан?

Бони затвори очи.

Деймън е изплашен, помисли си тя. Деймън изплашен — самият Деймън! — и о, Господи, аз самата не зная какво да правя. Нищо не можеше да се направи… всичко свърши и ние всички сме обречени, а Деймън е изплашен за Стефан. Той няма да може да се погрижи за всичко, не разполага с никакво решение. Нито можеше да се намери някой друг, който да се справи със ситуацията. О, Господи, помогни ми, моля те, толкова съм изплашена… Стефан умира, Мередит и Мат са ранени, а Клаус може да се завърне всеки момент.

Отвори очи и погледна към Деймън. Той беше пребледнял, а с разширените си черни очи лицето му в този миг изглеждаше ужасяващо младо.

— Клаус ще се върне — промълви Бони тихо. Но вече не се страхуваше от него. Сега те не бяха ловец с опит от няколко столетия и седемнадесетгодишна девойка от човешката раса, озовали се тук на края на света. Вече бяха просто двама души — Бони и Деймън, които трябваше да се опитат да направят най-доброто, на което бяха способни.

— Зная — отвърна Деймън. Държеше ръката на Стефан, без да се срамува, че проявява слабост, напротив, жестът изглеждаше съвсем логичен и разумен. Бони усещаше, че изпраща Силата си към Стефан, но в същото време знаеше, че това не е достатъчно за спасението му.

— Кръвта ще му помогне ли?

— Не много. Може би само малко.

— Трябва да опитаме всичко, което би могло да му помогне.

— Не — прошепна Стефан.

Бони се изненада. Смяташе, че е в безсъзнание. Но сега очите му се отвориха и гледаха с ясен поглед — зелени очи със стаен огън в тях. Ала те сякаш бяха единственото живо нещо в него.

— Не ставай глупав — скара му се Деймън. Гласът му отново беше станал твърд. Пак улови ръката на брат си и я стисна силно, до побеляване на кокалчетата. — Ранен си много зле.