Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 99

Наюр поднови изучаването на имперската армия.

— Защото Конфас се нуждае от решаваща битка. Иска да изтеглим своите редици от неговата страна на реката. Така няма да имаме място за маневри и ще сме принудени да заложим всичко в открита конфронтация.

— Да не е луд?

Банут беше прав. Конфас трябваше да е луд, ако си мислеше, че хората му могат да надвият в битка лице в лице. В отчаянието си кианците бяха опитали нещо подобно в Зиркирта преди осем години, но си бяха спечелили само катастрофа. Народът не се пречупваше.

Нечий смях се извиси над мърморенето на заобиколилите го съплеменници. Наюр рязко завъртя глава наоколо. На него? На него ли се смееха?

— Не — отвърна разсеяно, докато гледаше лицата зад раменете на Банут. — Икурей Конфас не е луд.

Банут се изплю — жест, предвиден — или поне Наюр така предположи — за нансурския екзалт-генерал.

— Говориш тъй, сякаш го познаваш.

Наюр изгледа ядно стария мъж, опитвайки се да прецени презрението в тона му. В определен смисъл той наистина познаваше Конфас. Когато нападнаха империята предишната есен, успя да залови няколко нансурски войници и те бърбореха за своя екзалт-генерал с възхищение, което привлече интереса му. С нагорещени въглени и сурови въпроси Наюр успя да научи много за Икурей Конфас, за гениалността му в Галеотските войни, за смелите му тактически прийоми и тренировъчни режими — достатъчно, за да разбере, че този човек е различен от всеки, когото бе срещал на бойното поле досега. Ала това знание нямаше стойност при стари змии като Банут, които така и не му бяха простили убийството на баща му.

— Отиди при Зунурит — нареди Наюр с пълното съзнание, че кралят на племената няма да иска да се занимава с утемотски пратеник. — Разбери какви са намеренията му.

Банут не се подведе.

— Ще взема Юрсалка с мен — каза той дрезгаво. — Той се ожени за една от дъщерите на Зунурит, онази уродливата, миналата пролет. Може би кралят на племената ще си спомни тази щедрост.

Банут отново се изплю, сякаш за да подсили думите си, и пришпори коня си сред обкръжилите ги утемоти.

Наюр стоя дълго време самотен на коня си, загледан незрящо в пчелите, които се стрелкаха между разлюлените цветове на лилавата детелина под него. Нансурите продължаваха да бият щитовете си в далечината. Слънцето бавно обхвана долината в горещата си хватка. Конете тропаха нетърпеливо.

Междувременно прозвучаха още рогове и нансурите спряха дрънченето. Шумът, който се разнасяше от неговото племе и околните воини, се усили и в гърдите му се разпали ярост, която измести мъката. Те винаги си говореха един на друг и никога с него, сякаш той беше мъртвец сред тях. Спомни си всички онези, които бе избил в първите няколко години след смъртта на баща му, всички утемоти, които се бяха опитали да изтръгнат Бялата юрта на вожда от безчестието на името му. Седем братовчеди, един чичо и двама братя. В него пламтеше упорита ярост, която не му позволяваше да отстъпи, независимо колко неправди се трупаха върху му, независимо от шепотите и присвитите погледи. Той щеше да убие всички и всеки, независимо враг или роднина, преди да отстъпи.