Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 97

Зунурит го гледаше напрегнато, докато говореше, с очи, които блестяха от злобно наслаждение. Сега той се усмихна презрително:

— Наричат те Човекоубиеца, Наюр, говорят за могъществото ти на бойното поле, за безкрайния ти глад за свещено кръвопролитие. Но сега… — Той поклати глава с престорено съжаление. — Къде е този глад, утемоте? Или вече трябва да те наричаме Времеубиеца?

Още смях, като нож в сърцето му, гърлен и груб, едновременно искрен като при простите хора, но и оцветен с неприятна злост — звука на низши мъже, наслаждаващи се на унижението на някой по-велик от тях. Ушите на Наюр забучаха. Земята и небето се свиха, докато целият свят не се превърна в смеещи се лица с пожълтели зъби. Той усети как у него се пробужда втората му душа, онази, която помрачаваше слънцето и боядисваше земята с кръв. Смехът им секна пред заплахата, която разпознаха. Погледът му изтри дори усмивките от лицата им.

— Утре — обяви Зунурит, като нервно насочи пъстрия си кон към далечното нансурско укрепление — ще пожертваме цяла нация пред Мъртвия бог. Утре ще заколим цяла империя!

* * *

Множество конници яздеха бавно сред хладната и сивкава от утринната роса трева, полюшвайки се тихо на дървените си седла. Бяха изминали почти осем години от битката при Зиркирта, осем години, откак Наюр за последен път видя подобно струпване на народа. Огромните колони, следвани от вождовете си, покриваха склоновете и върховете на почти цяла миля разстояние. Скрити зад гъсталаци от вдигнати копия, стотици знамена от конска кожа се издигаха над масите, бележейки племена и обединения от степта.

Толкова много!

Дали Икурей Конфас съзнаваше какво е сторил? Природата на скилвендите бе да се делят на малки групи и ако се изключат ритуалните погранични нападения на Нансуриума, те прекарваха по-голямата част от времето си да се избиват едни други. Тази склонност към вражда и кръвопролитни войни бе най-голямата защита на империята от расата им, по-голяма дори от пробиващите небесата планини Хетанта. Като нахлуваше в степта, Конфас бе споил народа в едно цяло и по този начин бе създал най-голямата опасност за империята от цяло поколение насам.

Какво можеше да оправдае подобен риск? Икурей Зерий бе заложил самата империя на племенника си без очевидна причина. Какви обещания му беше дал Конфас? Какви обстоятелства го бяха принудили?

Нещата не бяха такива, каквито изглеждаха, Наюр беше сигурен в това. И все пак, докато гледаше редиците бронирани конници, не можеше да не съжали за по-ранните си съмнения. Накъдето и да обърнеше поглед, виждаше мрачни и готови за война ездачи, с кожи, закачени за кръглите щитове, с коне, покрити с поли, в които бяха пришити нансурски и киански монети. Десетки хиляди скилвенди, калени от жестоките сезони и безконечна война, сега стояха обединени като в дните от легендите. Каква надежда би могъл да има Конфас?