Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 9

Отново ще отрече…

— И какво, ако е така? Светът е отвратителен, Келхус. Отвратителен!

— Може и да е — отвърна Келхус с тон на съчувствие и съжаление. — Ала светът отдавна е спрял да ти причинява болка. Колко пъти досега си крещял тези думи? И всеки път те са накъсани от същото отчаяние — отчаянието на човек, който има нужда да вярва в нещо, което знае, че е лъжа. Просто спри, Люет, откажи се да следваш отъпканите бразди, които мислите ти са изорали в теб. Спри и ще видиш.

Траперът се поколеба, когато мислите му се обърнаха навътре, с втрещено и отпуснато лице.

Разбира, ала му липсва смелостта да признае.

— Запитай се — притисна го Келхус — защо е това отчаяние?

— Няма отчаяние — отвърна глухо Люет.

Вижда мястото, което отворих за него, осъзнава безсмислието на всички лъжи в присъствието ми, дори онези, които казва сам на себе си.

— Защо продължаваш да лъжеш?

— Защото… защото…

През хриптенето на огъня Келхус чуваше учестеното биене на сърцето на Люет, като на хванато в капан животно. Тялото му се разтърси от хлипове. Той вдигна ръце, за да зарови лице в тях, но се спря. Вдигна очи към Келхус и заплака като дете пред майка си. Боли!, крещеше изражението му. Боли толкова силно!

— Зная, че боли, Люет. Освобождаването от страданието се изкупува само с друго страдание.

Толкова прилича на дете…

— К-какво да правя? — изхлипа траперът. — Келхус… Моля те, кажи ми!

Тридесет години, татко. Каква ли сила си овладял сред подобни хора.

И докато брадатото му лице бе озарено от огъня и топлотата на състраданието, Келхус отвърна:

— Ничия душа не се движи сама, Люет. Когато една любов умре, човек трябва да се научи да обича друг.

* * *

След известно време пламъците изтляха, а двамата останаха неподвижни и смълчани, заслушани в трупащата се ярост на поредната буря. Вятърът звучеше като огромни одеяла, които се блъскаха в стените. Гората стенеше и свистеше под тъмния корем на виелицата.

— Плачът може и да зацапва лицето — каза Люет, нарушавайки тишината с една стара поговорка, — но прочиства сърцето.

В отговор Келхус се усмихна с изражение на изумено разпознаване. Защо, бяха попитали древните дуниайни, да оковаваш страстите в думи, когато те говорят първо с изражения? В него живееше легион от лица и той можеше да си ги нахлузва със същата лекота, с която майстореше думите си. В сърцето на ликуващата му усмивка и състрадателния му смях пукаше студът на анализа.

— Ала ти не вярваш в това — каза той.

Люет сви рамене.

— Защо, Келхус? Защо боговете са те пратили при мен?

Монахът знаеше, че за трапера светът е изпълнен с богове, духове, дори демони. Той бе потопен в техните конспирации, претъпкан с поличби и знамения за капризите и шегите им. Като втори хоризонт, техните планове обгръщаха борбите на човеците — прикрити, жестоки, и в крайна сметка винаги фатални.

За Люет откриването му под снежните склонове на Собел не беше случайност.

— Искаш да знаеш защо съм дошъл?

— Защо си дошъл?

До момента Келхус бе избягвал да говори за мисията си и Люет, изненадан от скоростта, с която се бе възстановил и научил езика му, не го беше питал. Ала изучаването беше напреднало.