Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 84

— Ах, но нима не виждаш, майко, той не може да направи това. Шриахът знае не по-зле от нас, че тези мъже на Бивника са глупаци, че в техните очи самият Бог им е повелил да отхвърлят езичниците. Ако аз снабдя Калмемунис с всичко необходимо, той ще е потеглил до няколко дни, сигурен, че може да унищожи фанимите само с жалкото си домочадие. Майтанет ще се прави на разгневен, разбира се, но тайно ще ликува от това, което правя, знаейки, че то печели на Свещената война нужното й време да събере войските си. Защо иначе мислиш, че нареди сборът да стане в Момемн, а не около Сумна? Ако изключим това, че тежестта ще падне върху моята кесия, шриахът е знаел, че ще направя това.

Тя се сепна, а очите й се присвиха преценяващо. Душа, толкова змийска, колкото нейната, не можеше да пропусне да оцени тънкостта на подобен ход.

— Но дали това означава, че ти контролираш Майтанет, или че Майтанет контролира теб?

Зерий вече можеше да признае, че през последните месеци е подценявал този нов шриах. Ала повече нямаше да повтори тази грешка с подобен демон. Не и сега.

Той осъзна, че Майтанет е видял колко обречен е нансуриумът. През последния век и половина онези, разполагащи със знание и сила в пределите му, очакваха катастрофата — новината, че скилвендските племена са се обединили както в древността и се носят към бреговете. Именно така бе паднал Киранеас преди две хиляди години, и по същия начин бе загинала Ценейската империя почти хилядолетие по-късно. И Зерий бе сигурен, че точно така ще умре и нансуриумът. Именно тази неизбежност, в комбинация с Киан — нация от езичници, която трупаше мощ, докато Нансур отслабваше — истински го ужасяваше. След като скилвендите си тръгнеха, а те винаги си тръгваха, кой щеше да спре кианците да изтрият от лицето на света размътената кръв на Киранеас, да отрежат трите Сърца на Бога: Сумна, Хилядата храма и Бивника?

Да, този шриах беше коварен. Зерий вече не съжаляваше за провала на убийците си. Майтанет му бе дал чук, за какъвто не беше и мечтал — Свещена война.

— Нашият нов шриах — каза той — е доста надценяван.

Нека си мисли, че ме контролира.

— Но какво печелиш, Зерий? Дори и ако големите играчи в Свещената война приемат исканията ти, нали не мислиш, че ще пролеят кръвта си в името на Имперското слънце? Дори и подписан, договорът ти е без стойност.

— Грешиш, майко. Дори да нарушат клетвата си, договорът не е без стойност.

— Тогава защо, Зерий? Защо е този луд риск?

— Стига, майко. Нима си остаряла чак толкова?

За момент той получи нетипично проникновение как точно изглеждат събитията в нейните очи: меркантилното и съответно невероятно изискване всеки върховен благородник в Свещената война да подпише договора му; пращането на най-голямата нансурска армия, събирана за последното поколение, не срещу езичниците от Киан, а срещу много по-древния и своенравен враг, скилвендите. Как ли само я бяха изнервили тези две неща! С планове, грандиозни като неговите, логиката винаги беше скрита.

Зерий не беше толкова глупав, за да си мисли, че е равен на предшествениците си по силата на оръжието или духа си. Не, Икурей Зерий III не беше глупак. Настоящата епоха бе различна и за нея бяха нужни други видове сила. Великият човек днес намираше оръжията си в други хора и в точните изчисления на предстоящи събития. Зерий сега притежаваше и двете: безценния му племенник Конфас и Свещената война на лудия шриах. И с тези два инструмента щеше да спечели отново империята.