Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 327

— Изплаши ме на онази среща, скилвенди. Мислех си, че със сигурност…

— Серуей, нали така беше? Ах, трябваше да зная, че красотата на името ще…

Изглеждаха добри хора, помисли си Езменет — типът хора, който Акамиан би ценил като приятели. Сред тях имаше… място, реши тя. Място за провал. Място за болка.

Сама в мрака, тя внезапно се почувства в безопасност, както се бе чувствала със Сарсел. Това бяха приятелите на Акамиан и въпреки че за тях Езменет не съществуваше, по някакъв начин те щяха да я пазят. Обгърна я някакъв странен унес. Гласовете бяха весели, блестяха с искрено добро настроение. Само дрямка, помисли си. После чу някой да споменава името на Ака.

— … значи самият Конфас е дошъл за Акамиан? Конфас?

— И хич не беше доволен. Мазно копеленце.

— Но защо императорът ще иска Акамиан?

Ала после този разговор бе пометен от други гласове. Езменет усети как се унася.

Сънува, че пънът, на който спи, е цяло дърво, но мъртво, останало без листа, кора и клони, с дънер като фалос и широки крайници, които съскаха във вятъра като камшици. Сънуваше, че не може да се събуди, че по някакъв начин дървото я е вкоренило в задушаващата земя. Езми…

Тя се размърда. Нещо покапа по бузата й.

— Езми.

Топъл глас. Познат глас.

— Езми, какво правиш?

Очите й се отвориха. За момент беше твърде ужасена, за да извика.

После ръката му покри устата й.

— Шшшшт — сгълча я Сарсел. — Това може да е трудно за обясняване — добави, кимайки към огъня на Зинемус. Или онова, което бе останало от него. Само няколко дребни пламъчета. С изключение на самотната фигура, свита на една черга до огъня, всички бяха изчезнали. Покров от тишина се бе спуснал над всичко наоколо, хладен и гол като нощното небе.

Езменет вдиша през носа. Сарсел махна ръката си и й помогна да се изправи, за да я отведе зад павилиона. Беше тъмно.

— Последвал си ме? — попита тя и издърпа ръката си от хватката му. Беше твърде дезориентирана, за да се ядосва.

— Събудих се и теб те нямаше. Знаех, че ще те намеря тук.

Тя преглътна. Ръцете й бяха леки, като че ли се готвеха по своя воля да заслонят лицето й.

— Няма да се върна с теб, Сарсел.

В очите му проблесна нещо, което не успя да разчете. Триумф? После той сви рамене. Лекотата на този жест я ужаси.

— Това е хубаво — каза рицарят разсеяно. — Тъкмо ти се бях наситил, Езми.

Тя го зяпна. Сълзи се заспускаха по бузите й. Защо плачеше? Та нали не го обичаше… Нали?

Но той я беше обичал. В това поне бе сигурна… Нали?

Сарсел кимна по посока на изоставения лагер.

— Иди при него. Вече не ми пука.

Езменет усети как отчаянието я стиска за гърлото. Какво можеше да се е случило? Може би Готиан най-накрая му бе наредил да я изхвърли. Сарсел веднъж й каза, че на рицарите-командири като цяло се позволяват глезотии като нея. Но със сигурност да държиш курва насред Свещена война бе раздвижило езиците на околните. Тя със сигурност бе изтърпяла достатъчно преценяващи погледи и грубоват смях. Подчинените и равните му знаеха какво представлява. И ако бе научила каквото и да било за света на кастовите благородници, то беше, че статусът и престижът на човек не позволяват всичко. Това бе причината. Нали?