Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 326

— Воюваме за земя — каза той, — но не за прах или почва. Воюваме за земята. Земята на всичките ни надежди, на нашата вяра… — Гласът му буквално пресекваше от силата на емоциите му. — Воюваме за Шимех.

Измина момент на тишина, а после Зинемус започна да припява Висшата храмова молитва:

Скъпи Боже на Боговете, който бродиш сред нас, безбройни са твоите свещени имена. Нека твоят хляб утоли глада ни, нека дъждовете ти съживят умиращата ни земя, нека покорството ни бъде възнаградено с надмощие, тъй че да преуспеем в твое име. Съди ни не за прегрешенията, а за изкушенията ни, и причини на другите онуй, що другите са причинили на нас, че твоето име е Сила, а името ти е Слава, и името ти е Истина, която устоява и устоява, сега и завинаги.

— Слава на Бога — изтътнаха дузина гласове, ехтящи като между стените на храм.

Тържественото настроение се задържа още миг, а после радостните възгласи отново се надигнаха. Вдигнаха се още наздравици. Още димящи порции бяха отрязани от месото, въртящо се на шиша. Езменет ги гледаше задъхана, а кръвта сякаш се влачеше във вените й. Онова, което бе видяла, изглеждаше невъзможно красиво. Ярко. Смело. Царствено. Дори свещено. Част от нея гореше от подозрението, че ако им извика и им разкрие тайната на присъствието си, те ще бъдат ответи надалеч като дим от вятъра и тя ще остане сама пред студено огнище, за да тъжи за нетърпеливостта си.

Това бе светът, осъзна Езменет. Тук. Пред нея.

Видя как принцът на Атритау казва нещо в ухото на Зинемус и едрият мъж се усмихва и сочи към нея. Те тръгнаха в посоката, където се криеше. Езменет се отдръпна в чернотата зад малката палатка, сгушена като че ли срещу студа. Видя сенките им, една до друга, призрачни върху отъпканата пръст и трева, а после двамата мъже я подминаха, следвайки люшкаща се линия от светлина към заблатения канал. Тя задържа дъха си.

— Винаги има такова спокойствие в мрака отвъд огъня — отбеляза високият принц.

Двамата мъже се спряха на края на канала, разтвориха туниките си и започнаха да разплитат препаските си. Скоро две дъги се заспускаха към мазната водна повърхност.

— Хмм — каза Зинемус. — Водата е топла.

Дори и ужасена, Езменет завъртя очи и се усмихна.

— И дълбока — отвърна принцът.

Зинемус се закикоти по начин, едновременно дяволит и умилителен. След като спусна туниката си, той потупа другия по гърба.

— Ще използвам това следващия път, когато пикаем тук с Ака — каза той весело. — Доколкото го познавам, като нищо ще цопне вътре.

— Е, поне ще имаш въже, което да му хвърлиш — отвърна по-високият мъж.

Още смях, едновременно силен и топъл. Езменет осъзна, че пред очите й е било заздравено приятелство.

Тя притаи дъх, докато те се връщаха обратно. Принцът на Атритау сякаш гледаше право в нея.

Но дори да видя нещо, той не се издаде. Двамата мъже се присъединиха към другите край огъня.

Сърцето й биеше учестено, душата й жужеше със самообвинения, но тя пролази до другия край на павилиона, откъдето нямаше нужда да се бои, че ще бъде разкрита от пикаещи мъже. Приведе се над някакъв пън, подпря глава в едното си рамо и затвори очи, за да позволи на гласовете около близкия огън да я отнесат надалеч.