Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 31

Втора глава

Атиерзус

Пиша, за да ви информирам, че при последното ми посещение нансурският император съвсем без провокация ме нарече публично „глупак“. Вас това, без съмнение, не успява да ви трогне. Подобни събития са станали обичай. Консултът сега е по-неуловим отвсякога. Чуваме ги само в тайните на другите. Мяркаме ги само през очите на онези, които отричат самото им съществуване. Защо да не ни наричат глупаци? Колкото по-надълбоко се притаява Консултът сред великите фракции, толкова по-налудничави стават предупрежденията ни в ушите им. Ние сме, както проклетите нансури биха казали, „ловец в гъсталака“ — човек, който потъпква всяка надежда да улови плячката си със самия акт на ловуването си.

Анонимен схоластик на Завета, писмо до Атиерзус

Късната зима на 4110 година на Бивника

Призован обратно у дома, помисли си Акамиан, леко наранен от иронията на тази дума, „дом“. Почти не можеше да си представи други места на този свят — със сигурност Голготерат, може би и Алените кули, — които да са по-безсърдечни от Атиерзус.

Дребен и самотен в центъра на залата за аудиенции, той се помъчи да запази самообладание. Членовете на Кворума, управляващия съвет на школата на Завета, стояха на малки групички, разпръснати сред сенките, и го гледаха. Знаеше какво виждат — набит мъж, облечен в проста кафява пътна риза, с късо подрязана брада, по която бе плъзнало сребро. Излъчваше силното усещане за човек, прекарал години на пътя: широк разкрач, загрубяла и загоряла от слънцето кожа като на работник от долните касти. Изобщо не приличаше на магьосник. Но пък за един шпионин това беше важно.

Раздразнен от погледите им, Акамиан потисна желанието си да попита дали не искат, като всеки съвестен робовладелец, да прегледат и зъбите му.

Най-накрая у дома.

Цитаделата на школата на Завета беше негов дом и винаги щеше да бъде, ала мястото го караше да се чувства нищожен по необясними начини. Не бе само могъщата архитектура: Атиерзус бе построена в стила на Древния север, чиито архитекти не познаваха куполи и арки. Вътрешните й коридори представляваха гори от дебели колони, а таваните й се криеха в сенки и дим. Стилизирани изображения покриваха всеки стълб, което осигуряваше твърде много детайли на блестящите мангали или поне така се струваше на Акамиан. С всяко потрепване на светлината сякаш самата земя се променяше.

Накрая един от Кворума се обърна към него:

— Хилядата храма повече не могат да бъдат игнорирани, Акамиан, не и откак Майтанет взе престола и се обяви за шриах.

Както винаги не друг, а Наутцера нарушаваше тишината. Последният човек, когото магьосникът искаше да чуе да говори, неизменно бе първи.

— Чух само слухове — отвърна той с премерен тон, който използваше винаги, когато се обръщаше към него.

— Повярвай ми — каза кисело другият магьосник, — слуховете изобщо не могат да го опишат.

— Но колко дълго ще оцелее? — Това беше естествен въпрос. Мнозина шриахи се бяха опитали да насочат Хилядата храма в желана от тях посока само за да открият, че като всеки голям кораб, и те отказват да помръднат.