Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 30

Имало ли е време, зачуди се Акамиан, когато той не е носел този ужас със себе си? Онази яма в стомаха му, сякаш катастрофата зависеше от нещо, което е забравил? Разнасяше се като бездиханен шепот: Трябва да сториш нещо… Но никой в Завета не знаеше какво е това нещо и докато не научеха, всичките им действия бяха безсмислени като игра на шут.

Пращаха ги в Каритузал, за да прелъстяват високопоставени роби като Гешруни. Или в Хилядата храма, за да правят кой знае какво.

Хилядата храма. Какво можеше да иска Заветът от тях? Каквото и да беше, то означаваше да изоставят Гешруни — първият им истински информатор в Алените кули от едно поколение насам. Колкото повече мислеше над това Акамиан, толкова по-невероятно му се струваше.

Може би тази мисля ще бъде различна.

Мисълта за Гешруни внезапно го изнерви. Макар и да беше продажен, той бе рискувал много повече от живота си, за да даде на Завета огромна тайна. Освен това беше интелигентен и изпълнен с омраза — идеалният информатор. Не биваше да го губят.

Акамиан извади мастилото и един пергамент и се приведе над масата, за да напише едно бързо съобщение:

Трябва да напусна. Но знай, че услугите ти не са забравени и че си открил приятели, които споделят целите ти. Не говори с никого и ще се погрижим да бъдеш в безопасност.

А.

Акамиан се разплати с белязания от едра шарка наемодател за стаята си, а после тръгна по улиците. Намери Чики, сирачето, което използваше да му изпълнява поръчки, заспало в една близка алея. Момчето лежеше свито в един конопен чувал зад купчина отпадъци. Ако се изключеше родилния белег с формата на нар, който загрозяваше лицето му, той бе много красив, с маслинена кожа, гладка като на делфин въпреки мръсотията, а чертите му бяха изтънчени като на палатинска щерка. Акамиан потрепери при мисълта какво прави момчето, за да печели пари извън техните мизерни взаимоотношения. Седмица по-рано един пияница с полуразмазана аристократична боя по лицето, който се чешеше по чатала, го попита дали е виждал неговото сладко „нарче“.

Акамиан разбуди спящото дете с палеца на пантофа си. Момчето почти скочи на крака.

— Спомняш ли си какво съм те учил, Чики?

Момчето го изгледа със засрамената бдителност на току-що събуден човек.

— Да, господарю. Аз съм твоят куриер.

— И какво правят куриерите?

— Доставят съобщения, господарю. Тайни съобщения.

— Добре — каза Акамиан и подаде сгънатия пергамент на момчето. — Искам да занесеш това на мъж на име Гешруни. Запомни го: Гешруни. Не можеш да го пропуснеш. Той е капитан на джаврехите и посещава често „Свещеният прокажен“. Знаеш ли къде да намериш таверната?

— Да, господарю.

Акамиан извади сребърен енсоларю от портмонето си и не можа да не се усмихне на сащисаното изражение на момчето. Чики грабна монетата от дланта му сякаш беше капан. Поради някаква причина досегът с малката ръка накара магьосника да изпита меланхолия.