Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 301
Р. Скот Бакър
* * *
— Ще седиш в поза за медитация — каза прагматът, нито стегнато, нито отпуснато, — и ще повтаряш това твърдение: „Логосът е без начало и край.“ Ще го повтаряш, без да спираш, докато не ти наредя друго. Разбираш ли?
— Да, прагмате — отвърна Келхус.
Той седна върху малката рогозка от преплетени тръстики в центъра на параклиса. Прагматът седеше срещу него върху подобна рогозка, с гръб към озарените от слънцето тополи и намръщените пропасти на планините отвъд.
— Започни — каза мъжът и застина неподвижен.
— Логосът е без начало и край. Логосът е без начало и край. Лотосът е без…
В началото се дивеше на леснината на това упражнение. Ала думите бързо загубиха значението си и се превърнаха в постоянно повтаряща се нишка от непознати звуци, повече досадно упражнение на език, зъби и устни, отколкото говор.
— Спри да говориш — каза прагматът. — Продължи само вътре в себе си.
Това бе много по-различно и, както бързо откри, много по-трудно. Да произнася твърдението на глас по някакъв начин смекчаваше повторението, сякаш го подкрепяше с органите на речта. Сега обаче те бяха сами, увиснали в нищото на душата му, повтаряни отново и отново и отново, противно на всички навици на сравнения и носещи се в съзнанието асоциации.
Първото, което забеляза, бе странната провисналост на лицето си, сякаш упражнението по някакъв начин бе прекъснало връзките, оковаващи изражението към страстта. Тялото му застина много повече, отколкото бе успявал преди. В същото време обаче го обгърнаха странни вълни на напрежение отвътре, все едно нещо надълбоко в него бе препречило някакъв отвор и отказваше да даде въздух на вътрешния му глас. И твърдението заглъхна до шепот, стана тънка нишка, потискана от дивите приливи на неизразена и неоформена мисъл.
Слънцето се спусна над назъбените планини и изпълни периферното му зрение с контраста на тъмни бездни и голи скални лица. Келхус откри, че води война. Недоразвити подтици се надигнаха от нищото, настоявайки за мисълта му. Гласове без думи избуяха от тъмнината, настоявайки за мисълта му. Съскащи образи се блъскаха, умоляваха, заплашваха — и до един настояваха за мисълта му. И през всичко това:
Много по-късно осъзна, че това упражнение бе разграничило душата му. Неуморното повторение на твърдението на прагмата го бе изправило срещу самия него, беше му показало до каква степен всъщност той е нещо различно от себе си. За пръв път можа истински да види тъмнината, която го предхождаше, и разбра, че преди този ден никога не е бил истински буден.
Когато слънцето залезе, прагматът наруши мълчанието си:
— Ти завърши първия си ден, млади Келхус, и сега ще продължиш в нощта. Когато утринното слънце се появи иззад източния ледник, ще спреш да повтаряш
