Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 299

— Онзи, чиято коса е простряна като ветрило по гърба му? — попита Келхус.

Прояс му се усмихна кисело.

— Точно. Това е не кой да е, а самият Чеферамуни — крал-регент на Велики Аинон и дресирано кученце на Алените кули… Виждаш ли как отхвърля всички предложения за храна и напитки? Бои се, че императорът ще се опита да го упои.

— Защо носят маски?

— Аиноните са покварен народ — отвърна Прояс, оглеждайки се предпазливо около себе си. — Раса от измамници. Невероятно са ангажирани с всички нюанси на човешките взаимоотношения. Смятат скритото лице за силно оръжие в различните аспекти на джнан.

— Джнан е болест, от която всички вие страдате — промърмори Наюр.

Прояс се усмихна, развеселен от неуморното презрение на равнинеца.

— Без съмнение е така. Ала аиноните са смъртно болни.

— Прости ми за въпроса, но какво е „джнан“? — попита Келхус.

Принцът го изгледа объркано.

— Никога преди не съм се замислял — призна той. — Ако си спомням правилно, Биантас го дефинира като „войната на думи и чувства“. Ала той е нещо повече. Нюансите, които водят поведението между хората, би могло да се каже. Той е… — Прояс сви рамене — … просто нещо, което правим.

Келхус кимна. Те знаят толкова малко за самите себе си, татко.

Смутен от неадекватността на отговора си, конрийският принц пренасочи вниманието им към малка група мъже, застанали до басейна и облечени с едни и същи бели одежди с избродиран Бивник над туниките си.

— Там. Онзи със сребърната коса. Това е Инчеири Готиан, върховен командир на шриалските рицари. Той е добър човек — личният пратеник на шриаха. Майтанет му е наредил да отсъди в спора ни с императора.

Готиан чакаше Икурей Зерий III в мълчание, стиснал в ръце малка кутия от слонова кост — съобщение, предположи Келхус, от самия Майтанет. Въпреки че той излъчваше самоувереност, дуниайнът незабавно видя, че е напрегнат: учестеният пулс под тъмната кожа на врата му, свиващите се сухожилия по ръката му, стегнатата мускулатура около устните му…

Той не се чувства достоен за товара, който носи.

Ала под това изражение трептеше нещо повече от напрежение: очите също така предаваха странен копнеж, който Келхус бе виждал много пъти върху множество лица.

Той копнее да бъде направляван… Направляван от някой по-праведен от него.

— Добър човек — повтори Келхус.

Трябва само да го убедя, че съм по-праведен.

— А това там — каза Прояс, сочейки надясно — е принц Скайелт от Туниерус, застанал в сянката на онзи гигант — наричат го Ялгрота.

Дали умишлено, или не, но малката група туниери заемаше периферията на събралите се инритски лордове. От цялото благородничество, струпано в градината, те единствени бяха облечени като за битка, с черни ризници под туники с избродирани по тях животни. До един имаха тънки бради и дълги сламеноруси коси. Лицето на Скайелт беше покрито с белези, като от едра шарка, и той мърмореше мрачно на студеноокия Ялгрота, който се извисяваше над него, загледан над хорските глави към Наюр.

— Виждал ли си някога такъв човек? — изсъска Прояс, загледан в гиганта с искрено възхищение. — Нека се молим интересът му към теб да е чисто научен, скилвенди.