Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 23

Вече не съм човекът, който бях някога, осъзна той.

Историята на Гешруни бе притеснителна, дори само с това, че демонстрираше способността на Алените кули да пази тайни. Школата, беше му казал той, е във война, при това вече повече от десет години. Акамиан не се впечатли… в началото. Магьосническите школи, като всички велики фракции, постоянно воюваха чрез шпиони, убийци, търговски санкции и делегации на възмутени посланици. Ала тази война бе много по-значима от всеки подобен конфликт, увери го Гешруни.

— Преди десет години — каза той — нашият върховен учител, Сашеока, беше убит.

— Сашеока? — Акамиан нямаше склонност към задаването на глупави въпроси, но идеята, че върховен учител на Алените кули може да бъде убит, му се струваше абсурдна. Как бе възможно подобно нещо? — Убит?

— В най-вътрешното светилище на самите Кули.

С други думи насред най-страховитата система от защити в Трите морета. Заветът не само никога не би опитал подобно нещо, но и нямаше начин да го постигне, дори с бляскавите абстракции на Гносиса. Кой беше способен на това?

— От кого? — запита Акамиан останал почти без дъх.

Очите на Гешруни проблеснаха весело под светлината на лампите.

— От езичниците — отвърна той. — Кишауримите.

Акамиан изпита едновременно удивление и благодарност при това разкритие. Кишауримите — единствената езическа школа. Това поне даваше рационално обяснение на убийството на Сашеока.

Из Трите морета имаше поговорка: „Само малцината виждат малцината.“ Магията беше яростна. Да я изговориш, означаваше да порежеш света като с нож. Ала само малцината — магьосниците — можеха да видят това осакатяване и само те можеха да видят кръвта по ръцете на насилника — „белега“, както го наричаха. Единствено малцината се разпознаваха взаимно и виждаха престъпленията си. И когато се срещнеха, се познаваха толкова сигурно, както обикновените хора разпознаваха престъпниците по липсата им на нос.

С кишауримите беше различно. Никой не знаеше защо или как, но те можеха да творят чудеса не по-малко величествени и разрушителни от всяка друга магия, без да раняват света или да носят белега на своето престъпление. Само веднъж Акамиан бе виждал кишауримска магия, или както те я наричаха — псюке. Беше една нощ преди много години. В далечния Шимех. С помощта на Гносиса, магията на Древния север, той унищожи облечените си в жълти роби нападатели, но докато се криеше зад защитите си, му се струваше, че вижда проблясъци на беззвучни мълнии. Без гръмотевица. Без следа.

Само малцината виждат малцината, но никой — или поне никой схоластик — не можеше да различи кишауримите или деянията им от обикновените хора и обикновения свят. И именно това, заключи Акамиан, им бе позволило да убият Сашеока. Алените кули притежаваха защити срещу магьосници и разчитаха на роби-войници като Гешруни срещу мъже с хорае, но нямаха с какво да се защитят от магьосници, неразличими от простите хора, или от магия, неразличима от божия свят. Гешруни му каза, че сега из коридорите на Алените кули тичат свободно хрътки, тренирани да надушват шафрана и къната, с които кишауримите боядисват робите си.