Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 197
Р. Скот Бакър
Той превали един гол хълм и пришпори жребеца си през храсталаци и придошли от пролетта потоци. Слънцето беше бяло и далечно и сякаш не хвърляше сенки. Въздухът миришеше на отстъплението на зимата, на влажна земя под сухата трева. Степта се ширна пред него, набраздена от сребристи вълни, вдигнати от вятъра. На половината път до хоризонта се издигаха могилите на прадедите му. Бащата на Наюр беше погребан там, както и всички бащи от рода му, до самото начало.
Защо бе дошъл тук? Каква цел можеше да има подобно самотно поклонение? Нищо чудно, че племето го мислеше за луд. Той предпочиташе съвета на мъртвите пред този на мъдрите.
Рошавият силует на лешояд се надигна от погребалните могили и се понесе като хвърчило, а после изчезна от поглед. Изминаха няколко мига, преди Наюр да осъзнае колко необичайно е това. Нещо беше умряло тук — наскоро. Нещо непогребано или неизгорено.
Той пришпори жребеца си, загледан между могилите. Лицето му изтръпна от вятъра, който рошеше косата му.
Откри първия мъртвец недалеч от най-близката могила. Две черни стрели, изстреляни достатъчно отблизо, за да пронижат плочите на нагръдника, стърчаха от гърба му. Наюр слезе от коня и огледа земята наоколо, разделяйки тревите с длан и пръсти. Намери следи.
Сранки. Сранки бяха убили този човек. Той огледа отново могилите, в търсене на следи сред тревата. Заслуша се. Чуваше само вятъра и от време на време гневните писъци на далечните лешояди.
Мъртвецът не беше осакатен. Сранките не бяха приключили. Наюр обърна трупа с крак; стрелите се счупиха със сух пукот. Сивото лице зяпаше към небето, извито в смъртта, ала сините очи не бяха потънали. Мъжът беше норсирай — русата коса му каза поне това. Но кой беше? Част от банда грабители, превъзхождани числено и преследвани на юг от сранките? Беше се случвало и преди.
Наюр сграбчи юздата на коня си и го приведе надолу. Извади меча си, а после, все така приведен, притича по земята. Скоро се озова сред могилите…
Където намери втория мъртвец. Този бе умрял лице в лице с врага. Счупена стрела стърчеше от задната част на лявото му бедро. Ранен, принуден да се откаже от бягството, а после убит по типичния за сранките начин: изкормен и удушен със собствените си черва. Но ако се изключеше отвореният му корем, не се виждаха други рани. Наюр коленичи и сграбчи една от студените ръце на трупа. Опипа мазолите му. Твърде меки. Значи не бяха грабители. Поне не всички. Кои бяха тези хора? Що за чуждоземни глупаци — при това от някой
