Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 185

Акамиан осъзна, че всичко ще изглежда по точно този начин, ако маршалът и хората му бъдеха убити на бойното поле. Изоставени принадлежности. Места, където думи и погледи някога бяха затопляли въздуха. Липса.

Той потрепери.

Първите няколко дни след като се присъедини към Зинемус и Свещената война, Акамиан се бе занимавал със задачи, свързани с Алените кули. Разположи поредица от Защити около палатката си дискретно, за да не обижда инритските чувства. Откри един местен, който му показа пътя до вилата, обитавана от алените схоластици. Нарисува карти, състави списъци с имена. Дори нае трима малки братя, деца на ненаследствен шигекски роб, собственост на тидонски вожд, които да наглеждат пътя, водещ към вилата и да му докладват за всякакво по-сериозно движение. Нямаше какво друго да върши. Всеки негов опит да се сприятели с местния търговец, нает от Кулите да ги снабдява с продоволствия, се оказваше катастрофален. Когато Акамиан настоя, мъжът се опита буквално да го наръга с лъжица — не от някаква вярност към Кулите, а от ужас.

Изглежда нансурите бързо се бяха научили: за алените схоластици всяка причина за подозрение, била тя капчица пот или близост с непознат, бе равнозначна на предателство. А никой не предаваше Алените кули.

Ала всички тези задачи бяха просто рутина. През цялото време Акамиан си мислеше: След това, Инрау. Ще се погрижа за теб след това…

После дойде и „след това“. Нямаше кого да разпитва. Нямаше кого да наблюдава. Нямаше и кого, ако се изключеше Майтанет, да подозира.

Не му оставаше друго, освен да чака.

Разбира се, според докладите, които пращаше на ръководителите си от Завета в Атиерзус, той агресивно преследваше този намек или онова подхвърляне. Но всичко това бе просто част от пантомимата, която всички, дори фанатици като Наутцера, играеха. Бяха като изгладнели мъже, които вечеряха с трева. Когато умираш от глад, защо да не изградиш илюзията, че се храниш обилно?

Ала този път илюзията му носеше гадене, а не успокоение. Причината изглеждаше достатъчно очевидна: Инрау. Пропадайки в ямата, която представляваше Консултът, Инрау бе стигнал твърде надълбоко, за да бъде изваден с един доклад.

Така че Акамиан започна да издирва начини да умъртви сърцето си или поне да премахне някои от самообвиненията от мислите си. Когато дойде Прояс, казваше той на мъртвия си ученик. Ще се погрижа за теб, когато дойде Прояс.

Започна да пие по много: най-вече неразредено вино; малко анпой, когато Зинемус бе в особено добро настроение; и юрса, ужасния ликьор, който галеотите правеха от развалени картофи. Пушеше маково масло и хашиш, ала остави второто, когато границата между трансовете и Сънищата се срина.

Започна да препрочита малкото класики, които Зинемус беше донесъл със себе си. Смееше се над Третия и Четвъртия анализ на Айенсис, осъзнавайки за пръв път тънкото чувство за хумор на философа. Мръщеше се на римите на Протатис, които му се струваха твърде претрупани, макар и преди двадесет години да мислеше, че говорят на езика на собствената му душа. И както много пъти преди, отново започна да чете Сагите, само за да ги остави след броени часове. Или цветистата им неточност го вбесяваше до степен да почне да размахва ръце и да пуфти, или истината в тях го караше да плаче. Изглежда това беше урок, който трябваше да учи на всеки няколко години: да виждаш Апокалипсиса правеше невъзможно четенето на разкази за него.