Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 17

Откритие. Келхус реши да проучи.

— Толкова намалели. Станали сте толкова жалки — каза той.

— Ти ме съжаляваш? Едно псе смее да ме съжалява? — Нечовекът се изсмя грубо. — Анасуримборът ме съжалява! И така трябва… Ка’кунурои соук ки’елджу, соук хус’джила. — Той се изплю, после посочи с меча си към обкръжаващите ги мъртви. — Тези… тези сранки сега са наши деца. Но преди! Преди вие бяхте децата ни. Сърцето ни беше изтръгнато, така че ние се грижехме за вашите. Спътници на „великите“ норсирайски крале.

Нечовекът пристъпи крачка напред.

— Ала вече не — продължи той. — Докато епохите отмираха, някои от нас изпитаха нужда от нещо повече от вашите детински дрязги, които да си спомнят. Някои от нас се нуждаеха от по-изящна бруталност, отколкото вашите воини можеха да постигнат. Великото проклятие на вида ни… знаеш ли го? Но разбира се, че го знаеш! Кой роб пропуска да се наслаждава на деградацията на господаря си?

Вятърът развя посивялото наметало около него. Той направи още една крачка.

— Но ето, че се оправдавам като човек. Загубата е изписана в самата земя. Ние сме просто най-драматичното напомняне.

Нечовекът вдигна върха на меча си към Келхус, който беше застанал в бойна стойка, а собственото му извито острие се издигаше над главата му.

Отново тишина, този път смъртоносна.

— Аз съм воин на много епохи, Анасуримбор… епохи. Потапял съм нимила си в хиляди сърца. Яздил съм срещу и в името на Не-бога във великите войни, които създадоха тази пустош. Атакувал съм склоновете на великия Голготерат, гледал съм как сърцата на върховни крале се разбиват от ярост.

— Тогава защо сега вдигаш оръжие срещу сам човек? — попита Келхус.

Смях. Свободната ръка посочи мъртвите сранки.

— Оскъдни подаяния, съгласен съм, но все пак ще бъдеш запомнящ се.

Келхус удари пръв, ала острието му отскочи от бронята под наметалото на нечовека. Той приклекна и отблъсна могъщия контраудар, след което подсече краката на създанието изотдолу. Противникът му падна назад, но успя безпроблемно да се претърколи обратно на краката си. От скритото зад шлем лице се разнесе смях.

— Колко запомнящо се! — извика той и се хвърли върху монаха.

И Келхус осъзна, че отстъпва. Посипа се дъжд от мощни удари, които го принуждаваха да прави крачки назад, встрани от мъртвото дърво. Съревнованието между дуниайнска стомана и нечовешки нимил звънтеше сред брулените от вятъра висини. Ала Келхус усещаше момента… макар и да беше много, много по-тесен, отколкото при сранките.

Той се покачи върху този мъничък миг и неземното острие започна да пада все по-далеч и по-далеч от целта си, да заорава все повече в празното пространство. После мечът на Келхус заудря тъмната фигура, пронизвайки и драскайки по бронята, разкъсвайки мрачното наметало. Но не можеше да пролее кръвта й.