Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 16
Р. Скот Бакър
Зад гърба му изпръхтя кон, а после заудря с копито по снега и леда. Келхус измъкна меча си и се завъртя.
Конят и ездачът бяха просто сиви форми насред лапавицата. Монахът проследи с поглед бавното им приближаване, без да отстъпва, а рошавата му коса бе замръзнала в малки шипове, които тракаха на вятъра. Конят беше едър, може би осемнадесет длани, и черен. Ездачът му бе обвит в дълго сиво наметало, с пришити бледи форми — абстракции на лица. Носеше шлем без гребен, който скриваше лицето му. Могъщ глас изтътна на куниюрски:
— Виждам, че ти няма да бъдеш убит.
Келхус не продума. Бдеше. Звукът на дъжда наподобяваше сипещ се пясък.
Фигурата слезе от коня, но запази бдително разстояние. Огледа неподвижните тела, проснати наоколо.
— Невероятно — каза непознатият, а после го погледна. Келхус видя блясъка на очите му под забралото на шлема. — Ти трябва да си
— Анасуримбор Келхус — отвърна монахът.
Тишина. Стори му се, че долавя объркване, странно объркване.
— То говори езика — промърмори накрая мъжът. Пристъпи по-близо, взрян в Келхус. — Да — каза. — Да… Ти не ми се подиграваш. Виждам
Келхус отново не продума.
— Имаш и търпението на Анасуримборите.
Дуниайнът го огледа, забелязвайки, че наметалото не е съставено от стилизирани картини, а от истински лица с разкривени от опъването и изравняването черти. Фигурата под него беше едра, тежко бронирана, и от начина, по който бе застанал, личеше, че мъжът не изпитва никакъв страх.
— Виждам, че си ученолюбив. Знанието е сила, а?
Този не беше като Люет. Не, никак даже.
Звукът на лапавицата, която все така влачеше мъртвите към студения сняг, не спираше.
— Не бива ли да се боиш от мен, смъртни, знаейки какво съм аз? Страхът също е сила. Силата да оцелееш. — Фигурата започна да го обикаля, пристъпвайки внимателно между крайниците на сранките. — Това отличава твоя вид от моя. Страхът. Дращещият със зъби и нокти импулс да оцелеете. За нас животът винаги е… решение. За вас… Е, нека кажем просто, че той решава.
Най-накрая Келхус заговори:
— Тогава решението изглежда е твое.
Фигурата спря.
— Ах, подигравка — каза странникът със съжаление. — Още нещо, което споделяме.
Провокацията на Келхус бе умишлена, ала не му донесе много… или поне така изглеждаше в началото. Странникът внезапно наведе скритото си лице, поклати глава напред-назад и замърмори:
— То ме
И дуниайнът осъзна първите принципи на тази среща.
Създанието извади широкия си меч с тържествена преднамереност. Той проблесна за миг в мрака, сякаш отразяваше някакво чуждоземно слънце. Ала нечовекът се обърна към един от мъртвите сранки и го обърна по гръб с плоската част на острието. Бялата кожа започваше да потъмнява.
— Този сранк тук — ти не би могъл да произнесеш името му — беше нашият