Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 13
Р. Скот Бакър
Брадатото лице се извърна към него.
— И не знаеш какво представляват тези следи?
Значимостта на въпроса бе очевидна.
— Сранки.
Траперът погледна в далечината, а очите му блуждаеха сред заобикалящата ги стена от дървета. Монахът забеляза трептенето на стомаха му, ускореното туптене на сърцето му и литанията в ума му, твърде бърза, за да е въпрос:
— Трябва да последваме следите — каза Келхус. — Да сме сигурни, че не се пресичат с твоите обичайни пътища. Ако се пресичат…
— Зимата е била сурова за тях — каза Люет. Имаше нужда да извлече някакъв смисъл от ужаса си. — Дошли са на юг за храна… Търсят храна. Да, храна.
— А ако не е така?
Траперът го погледна с диви очи.
— За сранките ние, човеците, сме различен вид прехрана. Ловуват ни, за да успокоят лудостта в сърцата си. — Той пристъпи сред кучетата си, разсеян от струпването им в краката си. — Тихо, шшш, тихо.
Тупаше ги по ребрата и притискаше главите им в снега, чешеше ги по муцуните. Ръцете му се разперваха широко без причина, за да разпръснат обичта му към всички поравно.
— Би ли ми донесъл намордниците, Келхус?
* * *
Следата стана сивкава и плитка, докато вървяха сред дърветата. Небето притъмня. Зимните вечери носеха странна тишина във вътрешността на гората — усещането, че скоро нещо по-значимо и от дневната светлина ще дойде до своя край. Бяха тичали дълго със снегоходките си и накрая спряха.
Намираха се под оголените клони на голям дъб.
— Трябва да се върнем — каза Келхус.
— Не можем да оставим кучетата.
Монахът гледа Люет в продължение на няколко издишвания. Въздухът бе твърд и студен. Наясно беше, че лесно може да разубеди трапера да се връща за каквото и да е. Независимо от това що за звяр преследваха, той знаеше за ловните им маршрути, а може би дори и за самата хижа. Ала следите в снега — празни белези — бяха твърде малко, за да ги използва. За момента за Келхус заплахата беше единствено страхът на трапера. Гората все още му принадлежеше.
Той се обърна и двамата заедно тръгнаха към хижата, тичайки с тромавата грация на снегоходките. Ала след малко Келхус спря другия мъж, като постави решително ръка на рамото му.
— Какво… — започна да пита траперът, ала звуците го прекъснаха.
Хор от приглушени писъци и вой разкъса тишината. Едно-единствено излайване успя да прониже какофонията, последвано от злокобна зимна тишина.
Люет застина като тъмните дървета край себе си.
— Защо, Келхус? — Гласът му хриптеше.
— Няма време за „защо“. Трябва да бягаме.
* * *
Келхус седеше в пепелявия здрач, загледан в розовите пръсти на зората, подаващи се през гъстите клони на тъмните борове. Люет още спеше.
Видя нещо. Движение, което бързо изчезна в дълбините на гората.
— Люет.
Траперът се размърда.
— Какво? — попита той и се разкашля. — Още е тъмно.
Втора фигура. По-далеч отляво. Приближаваше се.
Келхус остана неподвижен, докато очите му изучаваха горския лабиринт.
— Те идват — каза той.
