Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 12

Пред него снегът се спускаше от плитка урва. Келхус се загледа нагоре, търсейки пътека, от която висините да му се покорят най-лесно. После се заизкачва.

Билото беше голо, с изключение на няколко ниски и голи глогове. В центъра му се издигаше древна стела — каменно копие, приведено на фона на далечния пейзаж. По четирите му страни бяха гравирани руни и малки фигурки. Онова, което неизменно привличаше Келхус към това място, не беше просто езикът на текста — ако се изключи диалектът, той не се различаваше по нищо от неговия собствен, — а името на автора му.

Надписът започваше така:

И аз, Анасуримбор Келмомас II, гледам от това място и съзирам величието, съградено от собствената ми ръка…

… след което описваше велика битка между отдавна умрели крале. Според Люет тази земя някога била границата между две нации: куниюри и емнор, и двете изгубени преди хилядолетия в митични войни срещу нещо, което траперът наричаше „Не-бог“. Като повечето от историите на Люет, Келхус директно отхвърли приказките му за Апокалипсиса. Ала името Анасуримбор, гравирано в древния паметник, не можеше да бъде отхвърлено. Сега той разбираше, че светът е много по-стар от дуниайните. И ако кръвната му линия се простираше толкова назад, че да достигне този древен върховен крал, значи и той самият стигаше дотам.

Ала подобни мисли нямаха стойност за мисията му. Изучаването на Люет достигаше завършека си. Скоро щеше да се наложи да продължи на юг към Атритау, където траперът твърдеше, че е възможно да си осигури пътуване към Шимех.

От тази височина Келхус погледна на юг над зимните гори. Ишуал се намираше някъде зад гърба му, скрита сред ледените планини. Пред него се простираше пътешествие през свят, изпълнен с хора, оковани в произволни обичаи и безкрайното повторение на племенните си лъжи. Щеше да броди сред тях като буден сред спящи. Щеше да се приюти в хралупите на невежеството им и чрез истината да ги превърне в свои инструменти. Той бе дуниайн, един от подготвените, и щеше да овладее всички народи, всички обстоятелства. Щеше да предхожда.

Ала друг дуниайн го очакваше и той бе изучавал пустошта много по-дълго: Моенгхус.

Колко велика е силата ти, татко?

Обръщайки гръб на панорамата, Келхус забеляза нещо странно. От другата страна на стелата имаше следи в снега. Той ги огледа за момент, преди да реши да попита трапера за тях. Защото онзи, който ги бе оставил, ходеше на два крака, ала не беше човек.

* * *

— Изглеждат така — каза Келхус, докато чертаеше бързо с пръста си в снега.

Люет го гледаше сурово. На дуниайна му трябваше само бегъл поглед, за да види ужаса, който траперът се опитваше да прикрие. Някъде отзад кучетата лаеха и се въртяха в кръг на края на опънатите си кожени каиши.

— Къде? — попита Люет, впил поглед в странната следа.

— При стария куниюрски паметник. Движат се по допирателната на хижата, на северозапад.