Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 129

Именно върху ръката й свърши той за пръв път и тя пое семето му и го накара да го вкуси. „Бъдещето, каза тогава, има вкус на сол… и люти, Зерий, мое скъпо дете…“ Онзи топъл смях, който обгръщаше студения мрамор с уют. „Опитай и виж как люти…“

— Виждаш ли? — казваше Истрия. — Виждаш ли как го разтревожи? Именно на това се надява Скаурас.

Конфас го наблюдаваше внимателно.

— Аз не съм глупак, бабо. И никой жив езичник не може да ме направи глупак. Особено Скаурас. Въпреки това се извинявам, чичо. Трябваше да ти го кажа по-рано.

Зерий изгледа и двамата с празен поглед. Навън слънцето грееше свирепо, достатъчно ярко, за да накара рисунките, пришити върху червения навес, да се отпечатат на пода: животни, вплетени в кръгове около Черното слънце на Нансур. Навсякъде — под рубинената сянка на навеса, по пода, мебелите и крайниците им — слънцето на империята, обградено от съвкупяващи се зверове.

„Хиляда слънца — помисли императорът и почувства как го изпълва спокойствие. — По всички стари провинции, хиляда слънца! Древните ни крепости ще бъдат превзети наново. Империята ще бъде възстановена!“

— Успокой се, сине — казваше Истрия. — Зная, че не си толкова глупав, че да предложиш на Калмемунис и останалите да тръгнат срещу кианците, или да пожертваш всички събрали се до момента Мъже на Бивника в този „жест“, за който говори внукът ми. Това би било лудост, а императорът на Нансур не е луд. Нали, Зерий?

През цялото време виковете, които бяха чули по-рано, се усилваха. Той стана и отиде до десния парапет. Облегна се и видя първата от влачещите баржата лодки да се появява иззад далечния бряг. Мерна гребците, като гръбнак на стоножка. Кожата им блестеше под слънцето.

Скоро…

Обърна се към майка си и племенника си, а после и към Скейос, който стоеше като издялан от дърво по начина, типичен за случайно подслушващите.

— Империята копнее за онова, което е изгубила — каза изморено Зерий. — Нищо повече. И ще пожертва всичко, дори Свещената война, за да си върне онова, за което копнее.

Толкова лесно казано! Подобни думи съдържаха света в миниатюра.

— Ти наистина си луд! — извика Истрия. — Значи ще пратиш тези първи чуждоземци към смъртта им, ще разполовиш Свещената война, само за да покажеш на трижди проклетия Скаурас, че не си религиозен лунатик? Прахосваш късмета си, Зерий, и ще си навлечеш безкрайния гняв на боговете!

Несдържаната й реакция го шокира. Ала нямаше голямо значение какво мисли тя за плановете му. Той се нуждаеше от Конфас… Зерий погледна към него.

След момент на сериозен размисъл, племенникът му най-накрая кимна и каза:

— Разбирам.

— Нима виждаш здрав разум в това? — изсъска Истрия.

Конфас изгледа преценяващо Зерий.

— Помисли, бабо. Очакваме да пристигнат много повече хора от онези, които вече са тук — истински велики имена като Саубон, Прояс, дори Чеферамуни, краля-регент на Велики Аинон! Но по-важното е, че ще излезе, че простите маси са първите, отзовали се на повика на Майтанет, онези, които са зле подготвени и тласкани от емоцията си повече от трезвата мисъл за войната. Ако тези боклуци измрат, това ще доведе до безброй предимства за нас: по-малко стомаси за хранене, по-стабилна армия на бойното поле… — Той се спря и се обърна към Зерий с поглед, който можеше да бъде само удивен или поне нещо близо до това. — И ще научи шриаха и онези, които го следват, да се боят от фанимите. Така заедно със страха ще нарасне и зависимостта им от нас, които вече уважаваме езичниците.