Читать «Тръпка» онлайн - страница 182

Не и тази година.

Стоях мълчаливо край мивката, а ръцете ми не ухаеха на нищо. Не виждах смисъл да се занимавам с коледни сладкиши или украсяване на елха, при положение че на сутринта заминавах с Рейчъл за две седмици. Щяхме да се излежаваме върху белите плажове на Флорида, далеч от Мърси Фолс. Далеч от Пограничната гора. И най-вече — далеч от мрачния и пуст заден двор.

Изплакнах термоса, който щеше да приюти кафето ми за из път, и сигурно за хиляден път тази година извърнах очи към прозореца, за да погледна към гората.

Там нямаше нищо, освен оцветени в различни нюанси на черното дървета, покрити със сивеещ в сумрака сняг. Единственото цветно нещо навън беше чинката, кацнала върху хранилката за птици. Но скоро и тя разпери криле, превръщайки се в мъничка червена точка на фона на натежалото от облаци зимно небе.

Нямах никакво желание да излизам в задния двор, да докосвам искрящия сняг, в който не се виждаха отпечатъци от лапи, но не ми се щеше да оставям хранилката празна. Извадих торбичката със семенца от шкафа под мивката, взех палтото, шапката и ръкавиците си и плъзнах стъклената врата встрани.

Ароматът на зимната гора ме обгърна и ми припомни за времето, когато Коледите действително значеха нещо за мен.

Потръпнах, макар да знаех прекрасно, че съм съвсем сама.

Шестдесет и пета глава: Сам

–9°С

Наблюдавах я.

Бях призрак сред дърветата, тих, неподвижен, студен. Бях въплъщението на зимата, леденият вятър, придобил физическа форма. Стоях в края на гората, там, където дърветата ставаха по-тънки и редки, и душех въздуха, напоен с обичайните мъртви миризми на този сезон. Борови иглички, мускусният аромат на вълк, нейното прекрасно, сладостно ухание.

Тя стоеше пред прага, на един дъх разстояние от мен. Лицето й бе извърнато към дърветата, но аз бях невидим, недосегаем, нищо повече от две светли очи в мрака. Вятърът донасяше аромата й до мен, аромат, пеещ на непознат език, изпълнен със спомени от един друг живот.

Най-накрая тя пристъпи по верандата и остави първия отпечатък в снега на двора.

Аз бях тук, на един дъх разстояние, но въпреки това — на хиляди мили от нея.

Шестдесет и шеста глава: Грейс

–9°С

Всяка следваща стъпка към хранилката ме отвеждаше по-близо до гората. Можех да усетя миризмата на сухите листа и клонки под снега, в който газех; лятото, спящо под тънкия слой лед, пазено от сенките на мъртвите дървета. Нещо в тези дървета ми напомни за вълчия вой, за златната гора от сънищата ми, чиито цветове сега бяха скрити под бялата снежна пелена. Гората ми липсваше.

Той ми липсваше.

Обърнах гръб на дърветата и оставих торбичката със семената в краката си. Всичко, което трябваше да сторя, бе да напълня хранилката, да оправя багажа си и да отлетя с Рейчъл далеч оттук, на място, където може би щях да забравя за тайните, криещи се сред тази зимна гора.

Шестдесет и седма глава: Сам

–9°С

Наблюдавах я.

Все още не ме бе забелязала. Тя почисти с ръка снега от хранилката, отвори я, напълни я със семенца и след това я затвори с бавни, внимателни движения, сякаш правеше най-важното нещо на света.