Читать «Тринайсетте цвята на дъгата» онлайн - страница 45

Вътре бе абсолютно тъмно, никакъв шум не се долавяше отвън, имах чувството, както никога досега, че съм сам със себе си, все едно че не съществуват други хора, но това е субективно и все едно че не съм го казал. Изчаках, както си мислех половин час, излязох, оказа се, че съм бил вътре десет минути. Пристигна съобщение на мобилния ми телефон, че имам пропуснато повикване. Да — едната тайна на камерата се предаде неволно — вътре не работеше мобилният телефон. Поставих го в нея, затворих капака. Набрах си номера от домашния телефон и зачаках. „Няма връзка с този номер“ — естествено. Представих си, че аз съм един човешки джиесем и няма връзка с мен, когато съм вътре. Може да загубите важна информация, нали така пишеше вътре; ще я карам по-кротко с експериментите, ще продължа утре.

Рестарт

Разглеждам устройството и наистина ме е страх да не видя надпис „произведено в Китай“, защото не може да влагаш надежди в нещо, което може и да се счупи след седмица. Няма надпис. Лягам вътре за още една сесия. Коя информация е важна за мен? Та това, което знам, не ме прави много щастлив. Ако ми изчезне някаква информация, дали това задължително е лошо? Ако някои спомени изчезнат от паметта ми, дали няма да съм по-щастлив? Кирова, какво е това чудо?

— Your captain Valentina, speaking — гласът на Кирова. За малко да получа удар.

— Госпожо… Валентина, изкара ми акъла.

— Искаше да ме питаш нещо, нали?

— Ще те видя ли, ако изляза от камерата, дали си наоколо в плът и кръв?

— Знаеш, че това е невъзможно, сега контактът ни е чисто ментален. Стой си в камерата, така е по-лесна комуникацията.

— Благодаря за подаръка. Какво е това всъщност?

— Още е трудно да се каже. Божествен дизайн. Това е камера, която изолира от електромагнитните полета в средата. Когато си вътре, все едно че не си на тази планета. Изолира те от естествените полета на Земята и от създадените от човека полета. Организмът ти е сам. Не стой по-дълго от час, клетките ти могат да забравят какво трябва да правят. Смятаме, че до час не е опасно.

— Смятате!? — питам с една иронична нотка.

— Предполагаме…

— Добре, но кои са другите.

— Академик Ерофеев и другите, не мога да ти обясня сега. Престоят в камерата възстановява аурата. Болести, съществуващи в полеви вид, изчезват. Клетките, развиващи се неправилно, като раковите например, се връщат към първоначалната си програма. Костите заздравяват учудващо бързо. Човекът, като цялостна система, се връща към изходната си програма. Оздравява.

— Каква е първоначалната програма при човека?

— Тази, с която се е родил — отвръща Кирова. Знае как да обяснява на глупави ученици.

— Има ли такава?

— Да, после се поврежда — бъгясва — нали така казвате — цикли. Човек става тъжен, мързелив, занемарен, депресивен, болен, като празна кутия, носеща остатъци от душа.

— Значи камерата е нещо като рестарт за човека.

— Не е пълен рестарт, защото не губиш съзнание. Но да, в общи линии рестарт на клетъчно ниво — продължава тя.

— Валентина — започвам и знам, че говоря повече на себе си. — Ще ми помогне ли? Има някаква обвивка, която искам да сваля от себе си.