Читать «Тринайсетте цвята на дъгата» онлайн - страница 42

Промяна

Не смятах да правя промени, във времето преди днес живеех добре — според канона на общество с мъртви поети, с повече готварски рецепти, отколкото литература, с леко оголени зъби, защото животът е борба, нали така, оттам идва напредъкът, да, но накъде отива напредъкът не е ясно, защото напредък е дума, не е състояние на нещата. Дълбоко някъде чувствах, че напредвам пропадайки.

Промяната ме връхлетя днес с появата на една ектоплазма, на не напълно материализирания образ на моята учителка от началното училище г-жа Кирова. Тя се появи, без съмнение, за да ме спаси. Къпех се, нищо не виждах, протегнах се да взема самобръсначката, ритнах една пластмасова кофа, тя падна и тогава стъпих върху неправилния й цилиндър; трудно е да се задържиш върху мокра търкаляща се кофа, затова прехвърлих цялата си тежест върху другия крак и сцеплението му с плочката не издържа; падането стана напълно неконтролирано, без никаква грация. Паднах с глава между бидето и тоалетната чиния на сантиметри от щръкналата четка за почистване на тоалетната. Избегнах най-грозната и унизителна смърт, защото тази четка можеше да пробие черепа ми през очната кухина и това щеше да е най-позорната възможна гледка, особено за мъртвец. Непоправимо.

Кирова се появи в мъглата от пръски, като холограма, не като плътен обект от нашия свят, но с неотразимото присъствие на моята обичана учителка от началното училище.

— Владимире, каква беля щеше да стане!

— Г-жа Кирова, без да искам, стана — веднага придобих манталитета на ученик от втори клас.

— Животът е дар, Влади, не си играй с него.

Бях гол, г-жа Кирова бе на същата възраст, на каквато ми преподаваше преди години, сега бяхме почти връстници и стоях пред нея с цялото си възхищение и страхопочитание от ония години. Страшно се притесних.

— Извинете, само да си взема кърпата — понечих да я заобиколя.

— Ако искаш, протегни се направо през мен, няма проблем. Внимавай да не вземеш пак да паднеш. За нас голотата не е интересна — отвърна Кирова.

Промуших ръка през нея, през този облак от капчици с човешки разум, и взех кърпата. Увих я около кръста си и това донякъде ме успокои.

— Нали знаеш, че беше любимият ми ученик, и сега като видях, че ще си пробиеш главата, трябваше да се появя и да дръпна четката.

— Как разбрахте, че така ще стане?

— Нашето време е друго — имаме предчувствия и повече време за реакция. Повече време и много малко физическа сила.

Не вярвах на ушите си, още по-малко на разума си.

— Не искам да съм невъзпитан, но вие мъртва ли сте?

— Не като другите мъртви. Още съм наоколо, много деца съм учила и ги обикнах и така се създаде една връзка, неподвластна на времето. Свързана съм с тоя свят и с децата и съм нещо като куриер. Така да кажем.