Читать «Тринайсетте цвята на дъгата» онлайн - страница 39

— Да пием за човешкия разум! — пресече ги поетът, едва потиснал желанието си за скандал. — Да пием за Ван Бринзен и за неизвестните гении на Америка!

Демонът у него се протегна напълно буден. Масите поопустяваха, вън мъждееха самотни газови фенери. Започваше 30 септември. Обля го студена пот, в ушите шумеше. След малко надделя с мъка вълна на бурно гадене и каза, че навярно техният кандидат притежава „цицина на порядъка“ — спомен от детството, когато гувернантката му го е шибнала в креватчето, та да не й додява с рева си. Лойд и Пит се спогледаха, скръцнаха със зъби и продължиха да хвалят великия Ван Бринзен.

Някакъв нехранимайко на три пъти хлътваше в камината на кръчмата, вземайки я за врата. Друг спеше с чело в локва черна бира; съседите му съществуваха, преди смъртта да ги отстрани съвсем. Да свършва, да свършва тая среща! По се опита да измести разговора към прелестта на пътешествията, но те явно не вълнуваха джентълмените, които го черпеха часове наред. За филаделфийския влак беше прекалено късно, кого да безпокои сега и затова реши тук да дочака утрото. Защо не се разкланя по-рано и не си грабна шапката? Усети пръстите си лепкави като восък. Дано поразведри оклюмалите събеседници, разправи им за един свой добър познат, съдържател на списание с гигантски тиражи: той опитомил павиан, така че благородното животно срещу чаша неразреден холандски джин съчинявало великолепни разкази, каквито и най-надарените сътрудници не можели да напишат. Пит се подсмихна, Лойд със святкащи ястребови очи пак подхвана да бъбри за новото начинание, смесил наивните си проекти с кандидатурата на конгресмена. Това накрая страшно дотегна на По, зъл дух на необяснима тревога го стисна за гърлото.

Парна го отдавна износвана метафора — восъчният театър на волята… Престана да слуша, престана да отговаря, защото откри, че звуците на собствения му глас го дразнят. Изведнъж го обзе леден страх, че нищо не е направил през живота, не познава достатъчно хората и всичко е сън в съня. Нима няма какво повече да даде; да се спасява, стига, бегом! Спомни си за Тимоти Смайлс. О, хубаво ще е на свежа глава във влака за Филаделфия да нахвърля поне началото на историята за пришълеца. С нея можеше да се умие от нагара на тази злополучна нощ. Танцуваха макове и лютичета; под краката си напипа меката гъста трева в крайградското поле.

Дълговечни планини дремеха сред тихи ореоли, листа се оронваха в ручеите, за да се понесат стремително под тайнствения ропот на вятъра. Долови скриптенето на белите крила и зърна отново световните съзвездия. Смайлс му разказваше за очарователни далечни планети; бавно, величествено летяха над океана, който фосфоресциращ стенеше долу. И миговете на техния устрем бяха равни на цял век всекидневие.