Читать «Тринайсетте цвята на дъгата» онлайн - страница 36

Лъскави дрогерии, бюра, над тях с трясък се свличат ролетки, нощен бар (бухал, изненадан на светло и застинал в нерешителност), схлупена книжарница, ха, ето и една по-прилична кръчма — вратата й не е печално нашарена и отвътре не кряскат. По прекрачи. Докато се озърташе, солиден пухкав господин в полутъмното дъно го забеляза, пошепна нещо на събутилника си, онзи се сепна, примлясна и двамата замахаха с ръце: „Еди, Еди, ела насам!“. Бяха отколешни познайници. Пухкавият джентълмен с вид на застарял спортист се казваше Лойд Нелсън, бивш словослагател във Филаделфия. Когато набираше „Първа книга на конхиолога“, спечели автора й с бодряшкия си открит нрав и точна професионалност; тогава се случваше, след като Едгар бе прегледал последните шпалти, да пийват по чаша с взаимно удоволствие (самотният мистър конхиолог не подбираше много придирчиво събеседници). Колко теории му беше развивал, колко сюжети — така, заради „читателския ефект“ — поднасял! После Нелсън получи скромно наследство, почна да наема печатници, засичаха се из филаделфийските издателски среди и почти на шега Едгар По го увещаваше заедно да основат списание.

Вече се бяха чукнали за срещата и дружески бъбреха кой докъде е стигнал. Чувството за самота у писателя все по-сладостно отстъпваше на приятна разсеяност сред непретенциозни, ала кротки познати. Мислено им пожелаваше да не човъркат в душата му, да го потопят ненатрапчиво в простичките си постижими интереси. Обеща си да не иска от тях невъзможното, и се радваше на здравите им охранени лица, на елегантните дрехи, на чистите им баритони и вниманието, оказвано му с искрящи очи, с дребни живи въпроси според обстановката и джентълменски потупвания по слабите му изгърбени плещи.

— Е, хайде да направим възлияние на Слънцето — подзе той — което новите идоли Богатство и Мода се опитват да затъмнят! Наздраве!

Двамата приятели размениха тайни погледи, които трябваше да означават: „Казах ли ти аз!“, „Същият си е“ или „По-меко с тоя!“.

— Ще споделя лично мое откритие — намеси се комерсантът Пит Уиндброу, отдавнашен партньор на втория баща на По, търговеца Джон Алън. — Съгласете се, че малцина от хората с неизчерпаема дълбочина пренебрегват бутилката. Дали тази склонност е причина за дълбочината им, или по-скоро нейно потвърждение, е проблем, тънък за нас…

Едгар се усмихна; алкохолът полека, благо го стопляше. Ех, нищо че набързо се записа в ричмъндското братство на трезвениците. Още мъничко и ще се върне на кея освежен, готов да търси своето Елдорадо, поне един тежък бляскав къс от него. А Уиндброу притежаваше желязното свойство да се запазва еднакъв през годините. Същите черен фрак, едър розов нос, властващ над чертите му, и възгруб, вечно някак засегнат тон, същите любими шеги, кроежи за големи печалби. В сравнение с търговеца Алън обаче разпръскваше вродена артистичност и макар доведен син и баща навремето да не се спогаждаха, не странеше от По. Край Пит не можеше да има новини, както му се струваше, затова се обърна към Лойд Нелсън.