Читать «Тринайсетте цвята на дъгата» онлайн - страница 28

Да твориш мечтата си, да изменяш света по нови закони… Крачка в щастието. Само една крачка.

Изведнаж си спомни думите на Егранах, казани толкова неотдавна, само преди час: „Нима би ти се приискало да се занимаваш с този мъничък свят, един от многото…“ Прекрачил е натам, в мечтата, народът на деинорите, а той, Ден Сир? Егранах? Е, Егранах е решил — за себе си. На него явно не му се занимава с този малък свят. А и на Ден Сир, също като че ли не му остава много — мъртви приятели, изгубена надежда, разкъсваща отвътре вина — в какво да се вкопчи?

„В какво? Лъжеш, Ден Сир! Отдавна да си прерязал гърлото си ако нямаше още от мечтата! Не, Егранах, по-късно ще се срещнем в Кай. Сърбят още старите белези, не е минала болката. Загинаха приятелите, но не са забравени нито песните на Крудем, нито картините на Хок Хок!“

— Ти какво, Ден Сир? — ловецът трепна и погледна скулптора. — Колебаеш се? Никога не бих помислил…

— И правилно, че не помисляш. Не е колебание това. Не е това колебание.

Егранах разбиращо се усмихна.

„Как всичко разбираш, Егранах. Гледаш през повърхността — и виждаш дълбочината, и няма преграда за твоята мъдрост? През хората виждаш, а самите хора забелязваш ли?“

Той мълчеше неподвижен, само следеше Егранах с поглед. Скулпторът мереше с крачки площадката и в движенията му нямаше спокойствие.

— А твоите скулптури, Егранах? — изведнъж попита ловецът.

— Какво моите скулптури?! Аз отдавна не вая. Това не беше нужния път — тук е необходимият път!

— Нима ваенето пречеше на твоя път?

— Всичко това е вече назад, Ден Сир! — в гласа на ваятеля се прокрадна раздразнение. — Аз вървя по-нататък.

— Значи затова отказа на Норчар.

— Разбира се, затова!

— А как мислиш, защо неумолимият тиранин ти прости отказа? Той никому не е прощавал.

— Вече казах: Аз съм Егранах!

— Не е отговор това! Защо?!!

Скулпторът мълчеше вперил внимателен поглед в Ден Сир.

— Защото не посмя, — бавно започна ловецът. — Защото ако те беше убил, щеше да започне метеж, в който щяха да бъдат убити не само простите люде, но и много от аристократите, мъдреците, даже някои от придворните му. Прав ли съм?

— Да допуснем, — студено отвърна скулпторът.

— Прав ли съм или не?

— Прав!

— Ти си жив чрез любовта на хората, Егранах.

Скулпторът се разсмя с тих изкуствен смях.

— Добре, Ден Сир. Разбирам те прекрасно. Само че не е ли късно да започваме спор? Той е интересен — с удоволствие бих поговорил, но няма време. Разбери — само след няколко минути Реката ще потече. И ще отплуват тези, които навреме слезат от пристана.

Той посочи двойната сянка на пръстена пълзяща по постамента. Синкавата и пурпурната сенки почти се сливаха с дъгата йероглифи.

— Да, разбира се, — промърмори Ден Сир. — За теб разбира се спорът е говорене. Един интересен спор…

„А ние? — мислено довърши ловецът. — Интересни ли сме ти ние, човеците? Несъвършени сме — не виждаш между нас съвършенство, а да го търсиш заедно с нас, не искаш. За тебе всяко колебание има едно име — страх. Ти не се страхуваш — ти си мъдър. И това, което Норчар не посмя да направи — да те отнеме от света — ще го направиш сам! Добре, ще поспорим, Егранах. Ще дойде време и аз да прекрача в Кай. И то не сам! Кога беше следващото слияние на луните? След осем години? Има време още веднъж да опитам мечтата си!“