Читать «Тринайсетте цвята на дъгата» онлайн - страница 20

Егранах млъкна, застина в мига на прекъснатото слово, с разперени ръце, сякаш наистина обгръщаше вселените на Кай. Ловецът мълчаливо го гледаше. Тръпки пълзяха към гърлото му. Никога не си беше представял, че мъж, а не жена може да бъде така красив.

Да твориш светове…

Да твориш своята мечта…

— И деинорите са намерили път към… Кай?

— Намерили са. Заминали са. Отплували са по реката, съединяваща Золо и Кай.

— Оттук?!

Егранах премълча, отговорът беше ясен. Ден Сир погледна нагоре. На фона на небето все още се открояваше с по-плътната си чернота пръстенът увенчал колоните. Извор на Реката…

— И какво е станало с тях?

— Невъобразимо е за нас това. — каза с предишното си спокойствие Егранах. — Жалки думи за могъщество, съвършенство… Нима можем да вкараме в тях поне малка част от това, което са станали, а и защо да напрягаме своето бедно въображение? Много скоро ще научим сами, ще видим, ще чуем, ще бъдем.

Ден Сир залитна. Прилепи гръб към колоната и се взря в диска на Зун, чиято студена светлина все повече заливаше околността. Изтече зад хоризонта последният блик на залеза. Пълнолунието на Зун, „ден в нощта“… Когато Себенера достигне зенита и се слее със Зун ще започне… А какво ще започне? Ще се разтвори небето? И ще се надигне от океанските дълбини Стълбата на Боговете? Или просто ще се случи непонятно каквото?

— А ако не поискам?

— Нима някой те заставя насила?

Ден Сир се смути. Разбира се, трудно е да си представиш, че този черен Извор на Реката ще въвлича някого насила в света на съвършенството.

И колко е просто всичко, просто и страшно. Най-страшните мигове на загиващото въстание не бяха предизвикали в Ден Сир такова чувство на нерешителност и объркване — тогава имаше страх, понятен, човешки страх. Всички знаеха избора — бой до край или бягство, а тук — непредставимост. Затова пък сега една крачка дава това, което не биха могли да дадат хиляди бунтове. Не за един, не за двама — за всички. Та нали цял народ бе отплувал по тази Река…

— Ти можеш да останеш тук, Ден Сир, — неочаквано каза скулпторът; Ден Сир трепна и вдигна очи. — Само че кой знае защо, мисля, че няма да останеш. Познах ли?

— Не знам.

— А аз знам! Вече те познавам. Няма да се спреш на една крачка от другото, към което си се стремял цял живот. Няма да те изплаши непредставимостта на Кай. Ти го чувствуваш в себе си, Ден Сир!

— Да… — тихо каза ловецът, — ти ме познаваш вече…

Те мълчаливо се гледаха един друг, по-скоро един през друг и мислите им бяха сходни. После Ден Сир попита: