Читать «Три мекици със захар» онлайн - страница 2

Посреща ме бодро и усмихнато. Чудех му се, как е толкова бодър след нощната портиерска смяна. Дали си отспиваше тайничко? Разменяме няколко думи.

Той не може да произнася добре звука „Р“. Изрича го някак с превъртане на езика. Някои го подиграваха заради този му недъг, при което той кипваше от яд и започваше да пелтечи неразбираемо. Какво да се прави, всеки си има нещо не в ред. Нима всички сме идеални?

Опрян на зелено боядисаната входна врата, навлякъл омаслена престилка със скъсано на корема му копче, захилен ме посреща Топчо. Той е дошъл рано. Първа смяна е. Дебел и шкембест, винаги усмихнат, готов за майтап с оросено от пот чело ми подава ръка за здрависване. Силен е Топчо. Да не си му пред очите когато се ядоса, а иначе е добродушен и приятен човек. Сега, поради невъзможност да извърши едно съвсем леко действие за по-слаб човек, да се почеше на място някъде между плешките и кръста той прави едно комично движение, подобно на бивол изпохапан от насекоми. Трие си гърба в ръба на вратата наляво и надясно, спира за момент и след това продължава с ново настървение. Какво да се прави като дебелата му ръка не може да достигне по никакъв начин въпросната сърбяща го точка на гърба.

Разменяме няколко шеговити думи като за „Добро утро“ и се шмугвам в полутъмния коридор. Повечето лампи от дългата редица на тавана са изгорели. Тъкмо за мен работа. Задължението ми е да ги сменявам. Завивам вдясно към мъжката съблекалня. Братовчедът Магдата налива малка бутилка с вода на чешмата. Интересно! Та той въобще не пие вода. Пие само бира. Личният му рекорд е петнайсет бири на смяна без да ходи до тоалетната.

— Добрутро Братчед! — поздравява ме усмихнат и заглажда дългия си опушен от тютюневия дим пшеничен мустак. — Имам нещо за теб. Ела след малко към мен.

— О Кей, Братчед! — отвръщам му в същия тон. — Това „Братчед“ си му е един дежурен лаф, нещо като неизменната дървената патерица, която силно повдига дясното му рамо.

Като млад се е опитвал да скача в движение от влак и липсата на десния крак му е мил спомен от тоя подвиг.

Обличам тъмносинята омазнена престилка, набутвам отвертката и клещите в скъсания джоб, нахлузвам полуразпадналите се от машинното масло обувки и се запътвам към машинната зала. Оттам се носи сладникавата тежка миризма на разтопена пластмаса. Монотонният шум на големите машини мигом ме блъсва в лицето и окончателно доразсънва.

Някъде в дъното на малката зала, през задимения въздух, съзирам Цено. Запътвам се към него. Той е сериозен както винаги. Слаб, добре избръснат. Пресяга се с дясната ръка и отлепва отливката от матрицата. След това натиска бутона на пулта и менгемето на машината се хлъзга меко напред за да повтори безконечната си операция. Лявата ръка на Цено е отрязана до мишницата. Това не му пречи обаче да си помага и с нея при работата.

— Какво става, върви ли машината? — задавам въпроса си към него колкото за да започна разговора.