Читать «Третият ден на Коледа» онлайн - страница 4

— Тайпи го имам, откакто се е родил — говореше тя, — и досега никога не сме се разделяли. Нито за миг.

Към дванайсет и четвърт влезе един добре облечен господин и поръча „Джони Уокър“ — черен етикет — с лед и малко сода, но веднага се поправи: червен етикет. Като го изпи, запита:

— Къде ви е телевизорът?

— Нямаме телевизор.

— Да нямате телевизор? — учуди се мъжът. — Че какъв бар е това? И през ум не ми е минавало, че в Ню Йорк може още да има барове без телевизор. И с какво развличате клиентите?

— Имаме само мюзик-бокс.

— Добре, добре — каза мъжът. — Щом имате само мюзик-бокс, значи имате само мюзик-бокс.

— Какво ви се слуша?

— Все едно. — Човекът хвърли поглед по заглавията на различните плочи в мюзик-бокса и попита: — Какво ще кажете за „Звънтете, камбанки“ в изпълнение на Бени Гудман?

— Както искате — рече барманът.

— Добре — каза мъжът и пусна монета. — Тогава „Звънтете, камбанки“.

Автоматът включи, мъжът седна пак на бара и барманът му приготви още едно уиски с лед. Плочата засвири и като чу началото, мъжът рече:

— Това не е „Звънтете, камбанки“. Друго е.

— Неправилно сте натиснали бутона.

Момченцето влезе пак. Барманът му извика да се маха, но музиката гърмеше много силно, затова той отиде до момчето и отново го изведе навън.

— Къде е моят татко? — попита Донълд Ефоу.

— Ей сега ще се върне. Стой там и го чакай.

Така продължи до два и половина, после заваля сняг. Барманът издебна удобен момент, излезе и доведе момчето вътре. После прескочи до кухнята и му донесе нещо за ядене. Момчето седна на един сандък зад бара, скрито от погледите, и почна да яде от сложената на друг сандък чиния.

Като се нахрани, взе да задрямва. Барманът му направи легло от няколко празни бирени каси, застла ги с палтото си и три стари престилки, измъкнати от сандъка за пране, и го зави със сакото си. Откакто го въведе вътре, не бяха продумали и дума и сега, приютено и полузадрямало, момчето се усмихна през сълзи.

Сутрешните клиенти вече си бяха отишли, включително Алгейлър и старата с изкуствените челюсти и фокстериера, а докато момчето спеше и барманите се бяха сменили.

Навън се мръкна, бушуваше виелица. Момчето погледа малко снега, после се обърна към бармана.

— Върна ли се татко? — запита то.

— Не още — отвърна барманът. После приклекна, за да може да говори с него. — След няколко минути свършвам работа и ще се опитам да те заведа у вас, ако можеш да ми посочиш къщата, като я видиш.

— Не се ли върна татко?

— Не, не е. Може да е забравил къде те е оставил.

— Той ме остави точно тук — каза момчето, сякаш това беше невъзможно да се забрави. — Точно тук, отпред.

— Знам.

От кухнята се показа барманът от нощната смяна, също с бяло сако, и забеляза момчето.

— Кое е това дете, Джон? От твоите ли е?

— Да — отвърна той, защото нямаше нужда да разправя какво е станало.

— Откъде му е това сако?

Момчето попремига и се загледа в земята.

— Една моя стара дреха — отвърна барманът. — Има си и свои собствени, разбира се, но много обича да носи това палто.