Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 130

Зачака безкрайно. Мина един и половина и той се почувства зле, почти като пред припадък. Сипа си три пръста чисто уиски и го изгълта наведнъж. След това дойде облекчението, защото се чу шум от автомобил до входната алея. Втурна се да отвори вратата. От едно такси с номер от Палермо слезе много добре облечен старец с бастун в едната ръка, а в другата с дипломатическо куфарче. Плати и докато таксито правеше маневра, се огледа наоколо. Беше изправен, с високо вдигната глава и внушаваше страхопочитание. На Монталбано веднага му се стори, че го е виждал някъде. Посрещна го:

— Тук навсякъде ли е пълно с къщи? — попита го старецът.

— Да.

— Едно време нямаше нищо, само храсталаци, пясък и море.

Не се бяха здрависали, не се бяха представили един на друг. Те вече се познаваха.

* * *

— Почти сляп съм. Доста трудно виждам — каза старецът, седнал на пейката на верандата, — но тук ми изглежда много хубаво, лъха спокойствие.

Едва в този момент комисарят разбра къде е виждал стареца — не беше точно той, но неговият съвършен двойник, фотографският портрет от обложката на корица — Хорхе Луис Борхес.

— Искате ли да хапнете нещо?

— Много сте любезен — каза старецът след известно колебание. — Ами може, но само една салатка, парче обезмаслено сирене и чаша вино.

— Елате оттатък, приготвил съм масата.

— Вие ще ядете ли с мен?

Стомахът на Монталбано се беше свил, а освен това изпитваше и някакво странно вълнение, затова го излъга:

— Аз вече обядвах.

— Тогава, ако не ви е неприятно, може ли да ми conzare тук?

Conzare, сервирам. Ридзитано каза този сицилиански глагол като чужденец, който се мъчеше да говори езика на съответната страна.

* * *

— От една статия от „Кориере“ — каза Ридзитано, докато бавно се хранеше — си дадох сметка, че сте разбрали почти всичко. Знаете ли, не мога вече да гледам телевизия, защото ми се премрежват някакви сенки, които пречат на зрението ми.

— Аз също, макар че виждам много добре.

— Знаех обаче, че Лизета и Марио вече са били намерени от вас. Имам двама синове, единият е инженер, а другият е учител като мен, женени са. Едната от снахите ми е ожесточена легистка, непоносима глупачка, обича ме много, но ме счита за изключение, защото си мисли, че всички южно италианци са престъпници или в най-добрия случай лентяи. Затова никога не пропуска да ми каже: „Знаете ли, татко, по вашия край — моят край се простира от Сицилия до Рим включително — са убили този, отвлекли са онзи, арестували са трети, сложена е бомба, намерили са в една пещера точно във вашето градче двама млади, убити преди петдесет години…“.

— Ама как? — намеси се Монталбано. — Ама вашите близки знаят ли, че вие сте от Вигата?