Читать «Теракотеното куче» онлайн - страница 116

— Как какво ми е? И ме питаш? Казах ти, че този отговор ми беше нужен до вчера вечерта! Сега вече не ме интересува! Всичко отиде по дяволите заради твоето закъснение!

— По-бързо от това нямаше как да го направя, повярвай ми.

— Добре де, диктувай.

— „Използването на макароническия стил при светото описание на спящите седем отроци от анонимен автор през шестнайсети век“. Ще ми обясниш ли какво общо има с мафията заглавие…

— Има! Как да няма! Само че сега, по твоя вина, не ми трябва повече, разбира се, че не мога да ти благодаря.

Затвори и започна на много висок глас да цвили от радост. Веднага в кухнята се чу шум от счупени стъкла. Аделина трябва да беше изпуснала нещо от уплаха. Затича се, скочи от верандата на плажа, направи първото си премятане, след това едно колело, след това още едно премятане, второ колело. Третото премятане беше неуспешно и падна, останал без дъх, на пясъка. Аделина се втурна след него и започна да вика от верандата:

— Света Богородичке! Полудял е! Щеше да си счупи врата!

* * *

За да е сигурен, Монталбано се качи на колата и отиде в общинската библиотека на Монтелуза.

— Търся един религиозен текст — каза на директорката.

Тя, която го познаваше като комисар от полицията, остана леко удивена, но не каза нищо.

— Всичко, което имаме — отвърна тя, — са два тома от Д’Анкона и два от Де Бартоломаеис. Тези книги обаче не може да се заемат, трябва да ги прегледате тук.

„Житието на спящите седем отроци“ намери във втория том от сборника на Д’Анкона. Беше много кратък и наивен текст. Дипломната работа на Лило трябва да се е развила около диалога на двама доктори еретици, които се изразяват на забавен макаронически латински. Но това, което повече от всичко заинтригува комисаря, беше дългият предговор, написан от Д’Анкона. В него имаше всичко — цитиране на сурата от Корана, пътят на легендата в европейските и африканските държави с измененията и вариантите. Професор Ловекио имаше право, защото осемнайсетата сура от Корана, взета сама по себе си, щеше да е като един истински ребус. Налагаше се да бъде допълнена със заемките от другите култури.

* * *

— Искам да ви изложа една хипотеза и да получа вашата подкрепа — каза Монталбано, който беше уведомил Бурджо и съпругата му за последните си открития. — Вие двамата ми казахте с изключителна убеденост, че Лило е гледал на Лизета като на по-малка сестра и се е прехласвал по нея. Така ли е?

— Да — казаха и двамата в хор.

— Добре. Тогава ще ви задам въпроса: смятате ли, че Лило е бил способен да убие Лизета и нейния млад любовник?

— Не — отговориха и двамата, без дори за миг да се замислят.

— Може би и аз съм на същото мнение — каза Монталбано — точно защото Лило е оставил двамата мъртви, как да кажа, в положение на хипотетично възкресение. Който убива, не иска неговите жертви да се връщат към живот.

— Тогава? — попита директорът.

— В случай че Лизета го е помолила да ги приюти в тази спешна ситуация заедно с годеника й във вилата на Ридзитано при планината Овена, според вас Лило как е щял да реагира?