Читать «Телевизионно шоу» онлайн

Шиничи Хоши

Телевизионно шоу

„Уважеми телевизионни зрители! По предложение на правителството в нашата програма е включено телевизионно шоу, което ще започне след малко — повтаряше на определени интервали от време говорителят. — Телевизионното шоу, което ще излъчим след малко, в никакъв случай не трябва да бъде пропуснато от децата. Тъй като ще започне точно след десет минути, нашата молба е да доведете дотогава децата пред телевизионния екран. До началото на телевизионното шоу ви предлагаме концерт.“

Понесен от радиовълните, гласът на говорителя полетя из вечерното небе, което вече бе започнало да притъмнява, и достигна до телевизионните приемници по домовете. Стигнаха и до дома, в който живееха двамата съпрузи на възраст около четиридесет години.

Мъжът се бе отпуснал в креслото пред чашата кафе, която бе наляла жена му, пушеше замислено лулата си, от която се носеше ароматен дим, и разсеяно наблюдаваше как той се разтваря във въздуха. Като чу гласа на говорителя, мъжът се сепна.

— Телевизионното шоу сега ще започне. Къде е детето, доведи го бързо да гледа! — обърна се той внимателно към жена си.

По-рано мъжът често крещеше на жена си, но откакто започна програмата с телевизионното шоу, това не беше се случило нито веднъж.

— Детето сигурно учи в стаята си. Ще отида да видя.

Жената стана от креслото, въздъхна тихо, излезе от стаята и тръгна по коридора.

— Идвай, започва програмата! — извика тя в коридора и след малко почука на вратата на стаята, където обикновено си готвеше уроците. Отвътре обаче не се чу никакъв отговор. Жената внимателно отвори вратата. Осветлението се включи автоматично и стаята се изпълни с мека светлина. В стаята нямаше никой. Светлината меко обгърна многобройните книги, наредени върху лавицата на стената, всякакви материали и детайли, от които можеха да се изработват електронни модели, ракетата за тенис и халките за пинг-понг, както и другите спортни принадлежности. Всичко това, както винаги, беше на мястото си.

— Излязъл е някъде! — помисли жената.

Като видя, че детето го няма, прииска й се да разбута всичко в стаята, но потисна желанието си и се приближи до бюрото, където то учеше уроците си. Вървеше, като тропаше с крака колкото се може по-силно, но дебелият килим, постлан на пода,погълна звука от стъпките й. На масата бяха грижливо подредени тетрадки и две-три книги.

— Пак учебници по електронно конструиране! — измърмори тя сърдито, хвана една от книгите и удари силно по масата. С това най-после успя да вдигне малко шум в стаята. От силния удар една от тетрадките се разлисти с леко шумолене и красиво написаните йероглифи и цифри, които образуваха разни формули и уравнения, като че ли заподскачаха пред очите й.

— Няма да престане да се занимава с тия работи! — каза тя ядосано, тръшна силно вратата и се върна при мъжа си.

— Какво става?

— Няма го в стаята му.

— Я виж да не би да прави гимнастика в двора, дето си е направил железен лост!

Тя се приближи до прозореца и погледна в двора. Обикновено, когато детето правеше гимнастика на уредите, там непременно светеха всички лампи и целият двор беше облян в светлина, но сега беше тъмно и около черния лост не се виждаше жива душа. В далечината се виеше високоскоростната магистрала, по която безшумно течеше потокът от коли, заблестели със студена светлина.