Читать «Телевизионна реклама» онлайн

Джон Ъпдайк

Телевизионна реклама

Появява се всяка нощ, някъде по време на новините в единайсет часа. Има едно ДЕТЕ, което се спуска по СТЪПАЛА. Една закръглена ВЪЗРАСТНА ЖЕНА, която стои в подножието на стълбата, хваща ДЕТЕТО, разтърсва го (приятелски) и го пуска. Чува се МУЗИКА, в чийто текст се съдържат думи като „засмяно дете“, „килим от кожи“ и др.

СТЪПАЛАТА изглеждат неочаквано истински, дъбови, чепати и стръмни, в стила на онези къщи, в които протече детството ни. Ние всички познаваме тези СТЪПАЛА. Някои от тях проскърцват, а най-горе се разклонява многоъгълен мрак, в който уж трябва да намерим сигурност и сън. Докоснеш ли хартиените тапети (кошници с цветя, редуващи се, досещам се, с обвити от рози медальони), става ти топло.

ДЕТЕТО хуква и се скрива от екрана. Имали сме време да установим, че е МОМЧЕ с дълги коси, на челото подрязани в права линия. Камерата се застоява на ВЪЗРАСТНАТА ЖЕНА, която вече сме идентифицирали като БАБАТА. Тя проследява с нежност отдалечаващото се (по всяка вероятност) МОМЧЕ и ние веднага си представяме, че в сценария на рекламата е имало ремарка „проследява го с нежност“.

Минава секунда. Има опасност нейното лъчезарие да се превърне в безсмислица. Само че сега, сепната от пристъп на несигурност, за който не става ясно дали е по идея на режисьора или на самата актриса, БАБАТА поклаща полека глава, сякаш казва: „О, божке, божке, какво непоправимо пакостниче, на баба милото мъжкарче!“ Чувствуваме, че сърцето й прелива от такава обич, от каквато нейното налято туловище, да не беше с грам по-здраво и стегнато, да не беше поне мъничко по-притиснато и по-сдържано от изискванията и парадното снаряжение на БАБСТВОТО, направо би се пръснало. Но БАБСТВОТО я масажира от всички страни като четките на автомивка.

Сега (колко нещо може да види човек!) тя отпуска ръце пред себе си, пръстите на едната ръка са хванали китката на другата. Този жест обяснява, че по етнически тип тя е англосаксонка. Една италианска мамма например би скръстила ръце на гърдите; освен това средиземноморското й кокетство не би й позволило да напусне кухнята по престилка, особено пък да застане до нещо, което очевидно е парадно СТЪЛБИЩЕ. Така, все още напрегнати във вихрите на догадката, добираме се до извода, че рекламата няма да бъде за спагети.

Нито за подмладяващи кожни мазила или шампоани, тъй като камерата се премества от БАБАТА на МОМЧЕТО. Сега то подскача през някаква стая. Не точно подскача, нито пък прелита. Това е онази особена и обречена походка, от която косите му се надигат и напомнят крехката диалектика в отношенията между детето и режисьора. На това ДЕТЕ, макар ролята му да се изпълнява от дете-актьор и то наистина да си е дете, са му казали да се придвижи през въображаемата стая по детски. То се е подчинило и се движи спънато от неловкост, но все пак с онова пъргаво отскачане, подарено му от майката-Природа, което никакво количество режисура не е в състояние изцяло да съкруши. Само времето може да стори това.

Нямаме представа колко дубли са били пресети, докато се избере тъкмо това моментно движение. Макар в действителност никое дете (въпреки че милиарди деца са прекосявали милион стаи) да не се движи през една стая досущ по този начин, ние сме пронизани от впечатлението за ДЕТСТВО. Долавяме мисълта: БАБИНАТА КЪЩА (а монтажът така добре се прелива, че не забелязваме отделни подробности от покъщнината, само сме съгласни, че е подходящо старомодна и наблъскана) е уютна, закътана — онова място, където не може да не си весел. Но защо? Въпросът е още висящ.