Читать «Тел» онлайн - страница 306

— Хей.

Завъртя глава настрани и видя Лукас. Имаше ли изобщо момент, в който да го няма? Одеялото падна от гърдите му, когато се наведе напред и хвана ръката й. Усмихна й се.

— Изглеждаш по-добре.

Жулиета облиза устните си.

— Къде съм?

— В болницата на трийсет и третия етаж. Не се тревожи. Искаш ли да ти донеса нещо?

Тя поклати глава. Беше невероятно, че може да се движи и да отговаря. Опита се да стисне ръката му.

— Боли ме — немощно каза тя.

Лукас се засмя. Изглеждаше облекчен, че го чува.

— Обзалагам се, че е така.

Тя примигна и го погледна.

— На трийсет и третия има болница?

Той кимна сериозно.

— Съжалявам, но тя е най-добрата в силоза. И тук можем да се погрижим да си в безопасност. Но забрави за това. Почивай си. Ще отида да повикам сестрата.

Той се изправи, една дебела книга падна от скута му върху стола и се скри в одеялото и възглавниците.

— Мислиш ли, че ще можеш да хапнеш?

Тя кимна и отново обърна глава към тавана и ярките лампи. Започваше да си припомня всичко — спомените я убождаха, както игличките на болката докосваха кожата й.

В продължение на дни четеше сгънатите бележки и плачеше. Лукас седеше до нея и събираше онези от тях, които се бяха разпилели по пода като хартиени самолетчета, хвърлени от площадките. Извиняваше й се отново и отново, сякаш той го беше направил. Жулиета четеше всички по десетки пъти, като се опитваше да разбере кои са загинали и кои все още са живи. Не можеше да повярва на ужасната новина за Нокс. Някои неща й бяха изглеждали неизменни като голямото стълбище. Тя плака за него и за Марк, отчаяно искаше да види Шърли, но не й позволиха.

Когато светлините угасваха, при нея идваха призраци. Будеше се със слепени очи върху мократа възглавница. Лукас разтриваше челото й и й казваше, че всичко ще бъде наред.

Питър идваше често. Жулиета му благодареше отново и отново. Питър бе този, който беше сторил всичко. Той бе направил своя избор.

Лукас й разказа за случилото се на стълбището, когато се изкачвал за почистването и чул гласа й по радиостанцията на Питър, и за това какви се бяха оказали последствията от факта, че е жива.

Питър поел риска и се заслушал. Двамата с Лукас започнали да разговарят. Лукас изрекъл забранени неща, тъй като така и така нямало опасност да го изпратят на по-лошо място. Казал за нея нещо, което я объркваше — че тя е като вирус, като настинка. От радиото се чували доклади от Механичния, че хората се предават. Бърнард въпреки това ги осъдил на смърт.

Тогава Питър трябвало да вземе решение. Питал се дали в крайна сметка законът е в негови ръце, или дължи нещо на онези, които са го назначили. Дали трябва да стори онова, което е правилно, или онова, което се очаква от него? Било е толкова лесно да направи второто, но както отбеляза Лукас, Питър Билингс бе добър човек.

Лукас му го казал там, на стълбището. Казал му, че съдбата ги е пратила на това място, но онова, което ги определя като хора, са постъпките, които извършват, докато вървят напред. Това са те самите.