Читать «Теди» онлайн - страница 9

Той протегна краката си, чиито бедра бяха необикновено едри — сами по себе си, почти като човешки тела. Късо подстриган, той носеше обувки с дебели подметки и монограм, доста износени бежови вълнени чорапи, панталон с антрацитен цвят, риза с копченца на яката и без вратовръзка, сако на рибена кост, което сякаш бе добило патина в някой от семинарите на Иейл, Харвард или Принстън.

— Какъв божествен ден! — каза той и погледна с примижали очи слънцето. — Аз съм абсолютен маниак по отношение на времето. — Той кръстоса масивните си крака. — Един най-обикновен дъждовен ден го приемам като лична обида. А ден като този е за мен истинска манна небесна. — Гласът му беше хубав, но по-обаятелен, отколкото е необходимо, сякаш той беше решил, че всичко, което има да каже, трябва да прозвучи в ушите на Теди и на хората наоколо, които може би слушаха, съвсем добре — интелигентно, културно, дори забавно или насърчително. Той погледна косо Теди и се усмихна. — А ти как се погаждаш с времето? — попито го. Усмивката му не беше безлична, а дружелюбна и общителна и говореше, макар и косвено, за неговото собствено „аз“. — Времето занимава ли те повече, отколкото е необходимо? — усмихна се пак той.

— Не му обръщам много-много внимание — каза Теди.

Младият мъж се засмя и отметна глава назад.

— Чудесно — каза той. — Между другото името ми е Боб Никълсън. Не си спомням дали се запознахме в спортния салон. Аз, разбира се, зная твоето име.

Теди се понадигна на една страна и напъха бележника в джоба на панталоните.

— Наблюдавах те, като пишеше — оттам — каза Никълсън и посочи спортната палуба. — Така беше погълнат от работата си.

— Вписвах нещо в бележника си.

Теди го погледна.

Никълсън кимна усмихнат.

— Как ти хареса Европа? — попита той. — Остана ли доволен?

— Да, много.

— Кои места посети?

Теди се наведе внезапно и се почеса по глезена.

— Ще ми е нужно много време, за да изредя всички места — бяхме с колата си и изминахме много път. — Той се облегна пак. — Аз и майка ми стояхме повечето в Единбург и Оксфорд. В спортния салон ви казах, струва ми се, че трябваше да бъда интервюиран и на двете места.

— Не мога да повярвам това — каза Никълсън. — Чудех се как си се решил на такова нещо. Е, как мина? Кръстосан разпит ли ти правиха?

— Моля?

— Как мина? Интересно ли беше?

— Понякога да, понякога не. Стояхме малко прекалено дълго. Баща ми искаше да се върнем в Ню Йорк по-рано, но дойдоха някои хора от Стокхолм, Швеция, и Инсбрук, Австрия, за да се срещнат с мен, и трябваше да останем по-дълго.

— Да, случват се такива неща.

За първи път Теди го погледна право в очите.

— Вие да не сте поет? — попита го той.

— Поет ли? — възкликна Никълсън. — Боже мой, не. Уви, не съм. Защо питаш?

— Просто така. Поетите винаги обръщат много голямо внимание на времето. Те влагат своите чувства в неща, които нямат чувства.

Усмихнат, Никълсън бръкна в джоба на сакото си и извади цигари и кибрит.

— Мисля, че това е основното в тяхното изкуство — каза той. — Нали поетите се занимават преди всичко с чувствата?