Читать «Теди» онлайн - страница 8

Теди измъкна рязко от джоба на панталоните си малка куршумообразна химикалка, отвори я и започна да пише, подложил бележника не на страничната облегалка на шезлонга, а на дясното си бедро.

Дневник за 28 октомври 1952 г.

За адреса и възнаграждението вж. 26 и 27, 1952 г.

След съзерцанието тази сутрин писах писма на следните лица:

Д-р Вокавара

Професор Мандъл

Професор Пийт

Бърдокис Хейк — син

Роберта Хейк

Санфърд Хейк

Баба Хейк

Мистър Греъм

Професор Уолтън

Можех да попитам мама къде са личните марки на татко, но тя вероятно щеше да каже, не не бива да ги нося. Знам, че са в багажа, защото го видях, когато ги прибираше.

Животът е харизан кон според мен.

Смятам, че е много непочтено от страна на професор Уолтън да упреква родителите ми. Той иска всички хора да са като него.

Това ще стане или днес, или на 14 февруари 1958 г., когато ще съм на шестнадесет години. Смешно е дори да се споменава.

След като вписа тези редове, Теди продължи да гледа съсредоточено в страницата и да държи изправена химикалката, като че не беше написал всичко.

Той очевидно не чувстваше, че един човек го наблюдава. На няколко крачки пред първия ред шезлонги от перилата на по-горната, спортната палуба, го гледаше неотклонно някакъв млад мъж. Това продължаваше вече десетина минути. В момента младият човек явно взе някакво решение, защото свали изведнъж крак от перилото, постоя още секунда, впери поглед в Теди, след което се отдалечи и изчезна. Но след не повече от минута се появи отново — щръкнал между редиците шезлонги. Беше около тридесетгодишен, а може би и по-млад. Той се запромъква по пътеката към Теди, като смущаваше със сянката си онези, които се бяха зачели, и газеше безпрепятствено (нали беше единствената права, движеща се фигура) по чантите с плетиво и по други лични вещи.

Теди съвсем не забеляза, че някой стои пред шезлонга му, а още по-малко, че хвърля сянка върху бележника. Но неколцина души от задната редица се оказаха по-раздразними. Те вдигнаха поглед към младия човек, гледайки го тъй, както може би само хора в палубни шезлонги могат да гледат някого. Но той носеше със себе си някакво спокойствие, което като че ли би могло да трае вечно, при условие че държи поне едната си ръка в джоба.

— Здравей, малкия! — каза той на Теди.

Теди вдигна глава.

— Здравейте! — Той попритвори бележника си, който се дозатвори от само себе си.

— Имаш ли нещо против да седна за малко при теб? — попита младият човек наглед безкрайно сърдечно. — Седи ли някой на този шезлонг?

— Тези четирите са на нашето семейство — каза Теди. — Но родителите ми още не са станали.

— Още не са станали? При такъв ден? — възкликна младият мъж, който вече се беше настанил в шезлонга отдясно на Теди. Шезлонгите просто се допираха. — Това е кощунство — продължи той. — Истинско кощунство.