Читать «Танц с огледала» онлайн

Пролог

Торгар напусна кръчмата със залитане и окървавени кокалчета.

— Искам си меча — обърна се той към четиримата здравеняци, на които дължеше напускането си.

— Ела да си го вземеш, когато изтрезнееш — заяви един от тях и затръшна вратата.

— Поне ми върнете чашата.

Не бе върната. Наемникът изпсува и, тъй като това не спомогна за успокояването на гнева му, започна да крещи.

Подир прегракването се почувства по-добре и пое към дома си. Ставаше дума, разбира се, за малката му стаичка в имението на Лори Кинън, негов работодател. Стаята не беше кой знае какво, но пък и наемникът не се нуждаеше от много. Войната с гилдиите бе приключила преди почти две години; от този момент животът му бе станал значително по-спокоен. По-скучен. Но пък и това беше добре. Той остаряваше. Преди, когато бе започвал да работи за Лори, щеше да пукне поне десетина глави, преди останалите да смогнат да го изхвърлят от някоя кръчма. А сега…

— Остарявам — изръмжа Торгар и протегна ръка към близката стена, за да укрепи равновесието си. — Това пък как се случи?

Надали бе изминало чак толкова време. Последната сбирка на Трифектата се бе провела преди… богове, преди седем години? Той изви глава и се изхрачи. В онази нощ той бе пребил един крадец, беше спасил Мадлин Кинън, после беше пил до несвяст… Бе изкарал страхотно. Но тези дни бяха останали зад него. А на него му беше останало единствено пиенето.

Без меча си той се чувстваше гол сред улиците на Ейнджълпорт. Но пък едрата му снага представляваше гаранция срещу нежелано внимание. А и в момента Торгар не изглеждаше особено заможен.

И въпреки това той обичаше да носи оръжието си. Стигаше някой гладен сополивец с кинжал да извади късмет — и от най-доверения боец на Лори Кинън щеше да е останал единствено труп, който да създаде работа на градската стража.

За щастие той успя безпрепятствено да се добере до дома. Улиците бяха странно притихнали. Лори бе споменал нещо за елфите; може би това беше причината. Целият град вонеше на нервност.

Край портите на дома стоеше дежурен.

— Добро утро — рече Торгар.

— До утрото има още четири часа.

Пияният се ухили.

— Ама сме претенциозни.

Войникът го огледа.

— Връщаш се рано. Къде ти е мечът?

— Оставих го като залог. Сега ще ме пуснеш ли?

Пиян или не, Торгар все още си оставаше началник. Телохранителят неохотно се обърна и отключи портата.

— Поне мини през слугинския вход. На лейди Мадлин й омръзна да я будиш.

— Нима? — Торгар пое право към главния вход на къщата. — Срамота.

По средата на пътя той поде песен, забъркал голяма част от думите. А при достигането на вратата спря и въздъхна. Стаята на Тарас, синът на Лори, се намираше недалеч от главния вход. В последно време той не спеше много заради новородената си дъщеричка. Торгар въобще не го беше грижа за Мадлин, но към младежа изпитваше почти бащинска привързаност.

— От мен да мине. — Той отпусна глава върху вратата. — Длъжник си ми, друже.